Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Искам да съм като другите

Давид Фоенкинос може да е сред най-четените писатели на съвремието ни (главната роля в екранизацията на романа му „Деликатност“ дори изигра Одри Тоту), но за сина си е просто един безработен мъж. Детето смята, че на приятелчетата му „яко им върви“, защото имат бавачки, докато неговият баща го взема всеки ден от училище, защото няма друга работа. Това предизвиква твореца да напише есе за стремежа да си като другите.

В ранния следобед обикновено отивам да прибера осемгодишния си син от училище. „Защо мама никога не ме взема?“, попита преди няколко дни. „Защото работи.“ – „Значи ти не работиш.“ – желязна детска логика. От седмици се опитвам да му обясня, какво е това фрийлансър: „Аз работя, когато искам, и сам съм си шеф. Имаш късмет, че мога да те вземам всеки ден от училище.“, му казах, а той ми отговори: “Аз пък искам да имам бавачка и тя да ме прибира.“ Синът ми обича да разказва за другите деца: информира ме с какво се занимават, а накрая винаги добавя, че на тях „яко им върви“. Напразно се опитвам да представя ситуацията иначе и да му обясня, че Макс или Алекс сигурно биха били щастливи да живеят като нас. Толкова съм усърден, че понякога стигам до самохвалство: „Ето ти имаш PSP, а другите вероятно нямат.“ Примерът ми изобщо не е убедителен – другите винаги имат нещо по-хубаво от нас. Синът ми просто е във възрастта, в която открива света по новому. И това откритие започва с желанието да не се отличава от другите.


Психологът

В първите години след раждането, подражанието е един от основните начини за опознаване на света: "Мама ми се усмихва, когато се събудя - и аз ще й ще усмихна. Непознатото момченце пълни камиончето си с пясък и аз ще направя като него. Всички ядат от това, аз също ще опитам едно парченце." Децата растат и хората, които копират, стават все повече, защото се разширява обкръжението им – присвояват си техни думички, маниери, жестове, навици, вкусове. Може би подобен стремеж не ни допада особено, но си има причина – те искат да са част от общност.

man shaving next to his son 23 2147624677Племенникът ми, който сега е в разцвета на пубертета, преживява противоположната ситуация. Повечето тийнейджъри искат да се отличават от другите – просто за да оставят следа във Вселената. Този, когото наблюдавам в собственото си семейство, е решил да стане готик. Но и в това, както ми обяснява, има принципни моменти. Оказва се, че някои от нас са способни буквално да изгубят светлата идея на черния цвят. „Виждаш ли този пиърсинг на лакътя му? Вече никой не ходи така!“. Ясно, този с лакътя няма никакви шансове. И разбира се, това което другите правят е гадно, всички наоколо са тъпаци и никой не го обича. Опитвам се да си спомня себе си на неговата възраст и ми се струва, че тогава исках само едно: да не бъда себе си. Безусловно, в такова състояние трябва да поживееш известно време, за да станеш писател, но когато си дете, често ти се струва, че на другите „яко“ им върви, а на теб - не. После настъпва пубертетът и тези, другите, се оказват тъпаци.


Психологът
За да открият отговорите на въпросите си: „Кой съм?, Какво ми харесва?, Какъв искам да съм?“, тийнейджърите търсят ролеви модели в обкръжението си или извън него, с които искат да се отъждествят. Дори се опитват да съответстват на ролята, която са си избрали, докато разберат дали подобно поведение наистина им пасва. Това е пътят да стигнеш до нещото, което наистина те интересува и вълнува. С порастването все повече се цени индивидуалността и стремежът да се откроиш сред тълпата.
Можем ли да помогнем на децата да останат себе си? Важно е да поддържаме самооценката им; да им помагаме да развият силните си страни и способности; да поощряваме креативността им, желанието да създадат нещо уникално; да приветстваме самостоятелния избор и решенията им. Можем да започнем непринудено, в процеса на игра. А ако сме сигурни, че подражанието става опасно, да не се боим да изразим неодобрението си, категорично, но без излишен патос.


А какво се случва по-нататък с израстването?
Много от нас се стремят преди всичко да не бъдат като родителите си. Баща ми например все едно няма възраст, на никого не завижда, макар да критикува всички. Когато остарея, бих искал да видя сина си щастлив, ако случайно намина в офиса му някой ден по обед.

 

Препоръчваме ви още:

Детето ми е обикновено
Защо да сравняваш децата невинаги е лошо
Защо тийнейджърите смятат своите родители за идиоти

Последно променена в Вторник, 05 Декември 2017 12:28
Прочетена 1266 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook