Червената зона и жълтата зона

Автор: Мария Пеева

Едно от нещата, които винаги съм си поставяла като приоритет, е да не повтарям грешките на собствената си майка. Тя има куп достойнства и винаги ще я обичам, но беше типичен пример за онези свръхзагрижени майки, които постоянно се притесняват за децата си и висят над главите им. Някой съвременен психолог би я нарекла „хеликоптер“. По-снизходителните ще кажат майка-орлица, а по-откровените – квачка. В резултат на строгото й възпитание аз години наред растях като изключително кротко и послушно дете, което в пубертета изведнъж стана тотално неконтролируема луда глава. На никоя майка не пожелавам дъщеря като себе си. Правила съм толкова глупости, че ако моите тийнове бяха пробвали и една трета от тях, досега да съм на розови хапчета. Истинско чудо е, че изобщо оцелях, камо ли, че станах зряла и сравнително сериозна жена.

Ще ви призная, че въпреки всичките ми щуротии (и съответно кавги, когато допуснех да ме хванат), пубертетът ми беше един особено прекрасен период, към който се връщам с удоволствие в спомените си и дори разказвам на децата, когато стигнат съответната възраст. Понякога долавям в погледите им съмнение и най-вероятно подозират, че си измислям. Може би така е по-добре.

Не знам дали трябва да обвинявам мама или да й благодаря, че беше такъв родител. Може би това ме превърна в личността, която съм сега, и която общо-взето харесвам (с дребни забележки). И въпреки това не искам да съм като нея. Искам моите деца да бъдат по-разумни и да имат по-реална представа за света отколкото имах аз, израснала като цвете в саксия до момента, в който се разбунтувах. Освен това много ми се иска да имам с моите момчета истинска, близка връзка и доверие, каквото винаги ми е липсвало в отношенията с нея. И тъй като сега аз съм възрастният човек, осъзнавам, че отговорността за това е най-вече моя, а не на хлапетата ми, колкото и силни характери да са. А те са такива – и четиримата. Самоуверени, индивидуалисти и упорити колкото можете да си представите. Плод на гените си и либералното възпитание. Радвам им се за което. Някой ден те ще се сблъскат с всякакви трудности и животът ще ги поомачка, както обича да прави с всички ни, но поне няма да имат проблеми със самочувствието и отстояването на позицията си и със сигурност няма да се оставят да ги тъпчат.

Много от правилата, от които се водя във възпитанието на хлапетата ми, са извлечени точно от личния ми опит като дете. И едно от тях, което искам да споделя с вас, е правилото ми за червената и жълтата зона. Нарекох го така, защото децата винаги разбират по-лесно, като им го илюстрирам. Ето какво имам предвид.

На 11 години повече от всичко исках да обикалям града с колело. В квартала на баба, където отивах за цял месец през лятото имаше една смела тайфа, най-вече момчешка (мама би я нарекла уличници), които обикаляха с очуканите си велосипеди из целия град, включително и тепетата. Майка ми позволяваше да карам колелото само в един ограничен квадрат от няколко блокчета в нашия си квартал. Тя беше човек с въображение и последиците от пакостите, в които евентуално бих могла да се впусна, винаги звучаха цветно в стил Стивън Кинг. Например карането на колело по „истински улици“ неизменно завършваше с моя тъжен финал като „кайма на светофара“. Известно време перспективата ми се виждаше доста страшна и не нарушавах забраната й. Но когато се престраших за първи път и видях, че е силно преувеличена, изобщо забравих за нея. Съответно онова лято изпробвах и много други далеч по-опасни неща, защото веднъж нарушила забраната за колелото, приех и другите забрани на майка си като глупави измишльотини. Онова ми беше първото истински приключенско лято, в което избродихме тепетата, палехме огньове и обикаляхме от сутрин до вечер по улиците без никой да знае къде сме.

В желанието си да предпазим децата от всички опасности, които ги дебнат, ние забраняваме всякакви неща – от истински опасните до по-безобидните, които все пак ни се струват рисковани. Като най-малки им забраняваме да играят с остри предмети, да бъркат в контакта, да пипат улични животни или да се катерят по дърветата. После им забраняваме да гонят топката си по уличното платно, да карат колело извън тротоара, да говорят с непознати. След това идва пубертета и забраните стават други. Не могат да пушат, да пият алкохол, да водят без позволение момчета/момичета у дома, да се гримират ярко или да си боядисват косата, да ходят на дискотека или да си правят татуировки. Със сигурност на всяка една възраст има купища забрани, които те трябва да спазват. И тук в главата ми започва да кънти гласът на мама, назидателен, натякващ, вбесяващ, провокиращ, когато строго ми забранява да нося твърде къси поли или да се гримирам силно, или да закъснявам вечер, защото със сигурност ще ме изнасилят и убият. (Точният й израз в неин стил беше „разчекнат на някой кръстопът“). Е, познайте дали не правех точно обратното на всичко, което ми казва. Как тогава да направя така, че моите деца да се вслушват повече в съветите ми и да са по-разумни? Тук идва на помощ червената и жълтата зона.

В червената зона е всичко онова, което е действително опасно и което завършва фатално. Там е бъркането в контакта за най-малките и дрогата за тийнейджърите. В жълтата зона са нещата, които могат да бъдат опасни и с тях трябва да се внимава – там са например катеренето по дървета за най-малките или късното прибиране за тийновете. Не мога да ви дам готови списъци за червена и жълта зона, защото всеки родител има различен праг на търпимост, а и всяко дете поема различни рискове. Аз например не се тревожа за предизвикателното облекло, защото имам момчета, но за една майка на момичета вероятно е притеснително да види дъщеря си да излиза полугола. И все пак моят съвет е да не слагате това в червената зона, защото дъщеря ви вероятно ще постъпи точно като мен в лудите ми години. Ще излезе в приличен вид и ще се преоблече в най-близката тоалетна. Лошото е, че ако свикне да нарушава някои от правилата, които й поставяте, тя няма да има проблем и за останалите. Ще й се струва еднакво опасно и същевременно забавно да излезе с деколте до пъпа и да се надруса. А всъщност не е точно така, нали?

С една дума – червената зона е това, което никога и при никакви обстоятелства не бива да правят. То е опасно не само за здравето, а и за живота им. То никога не трябва да е тема-табу, а напротив – да обясните защо всъщност е толкова опасно (по възможност не използвайте чак толкова цветисти изрази като майка ми. Ако звучи научно, е дори по-убедително).

Жълтата зона са опасните неща, които правят ИЗЦЯЛО НА СВОЯ ОТГОВОРНОСТ и са готови да приемат неприятните им последици. 4-годишното ми хлапе иска да се покатери на дървото? 9-годишният хлапак иска да готви съвсем сам? 15-годишният младеж отказва да пътува с нас по празниците и кани хлапета на купон, а у дома има алкохол? Всичко това са потенциално опасни ситуации, в които е много важна личната преценка на детето. Защото ние няма как да сме до него всеки час и всеки миг, и все някога то ще трябва само да отсъди да рискува ли, или не. И в такива моменти е добре да прави разлика между фаталните, животозастрашаващи решения (като да шофираш пиян) и онези, които просто могат да завършат зле (като да си изгориш пръста на фурната).

Единият ми син вече излезе от пубертета и самият той скоро ще става баща. Вторият го кара с всичките му характерни прояви на избухливост, обърканост и критичност. Но в решенията, които взимат за живота си и двамата поемат премерени рискове и не влизат в „червената зона“. За разлика от майка си преди 30 години. Засега схемата работи добре и при двете ми по-малки момчета, които са доста самостоятелни и правят някои сравнително опасни неща, но пък никога не влизат в „червената зона“. Ще се радвам, ако идеята ми ви се стори полезна. Най-лесно можете да я приложите, ако седнете и си направите списък с нещата, които не искате децата ви никога да направят и онези, които ви се струват адски опасни, но има вероятност да опитат. Запишете си ги, а после прегледайте "адски опасните" неща в червената зона и и си помислете кои от тях сте пробвали без знанието на родителите си. Дали все пак и те не са за жълтата зона?

Пожелавам успех на всички нас. И нека никога да не забравяме не само, че и ние сме били деца, но и че нашите родители също са допускали грешки. А ето сега ние с вас, се опитваме да ги избегнем на всяка цена, което съвсем не означава, че няма да допуснем други. Забавно, нали?

Препоръчваме ви още:

Мамо, не прави така 
Изборите, които правим за децата си 
Въпросите, чиито отговори трябва да знае всяко дете   
И мама е правила глупости


Последно променена в Сряда, 27 Септември 2017 09:18
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам