Автор: Надя Колева

Навярно очаквате да прочетете поредната история за българските ромчета, които не желаят да бъдат интегрирани в нашето общество… Боя се, че ще ви разочаровам - по тази тема има изписани доста статии. Днешната не е от тях.

Настъпи дългоочакваното лято и подобно на всяка друга майка и аз се втурнах към детските площадки, за да може моето малко човече да тича на воля и да опознава света самостоятелно, доколкото това е възможно. За това какви родители се срещат по детските площадки също има изписани доста материали, така че аз ще ви спестя излишните подробности и само ще уточня, че според мен рано или късно всеки родител се озовава на детската площадка. Както обичаме да се шегуваме с познатите ни, които също вече имат деца – преди се срещахме в дискотеките, а сега е по-вероятно да се засечем на площадката… Кръговратът на живота!

За добро или за лошо, на площадките се срещат всякакви хора, предимно майки с деца на всякаква възраст, а понякога и някой и друг „заблуден“ баща, който има "честта" да търчи след своето собствено малко копие. Редовни посетители са и бабите пенсионерки (повече баби, отколкото дядовци, знаете жените живеем по-дълго от мъжете); тийнейджърите (на които винаги им е леко скучно, да не си помислите, че се забавляват по тия площадки… и затова редовно може да ги засечете да ровят в телефоните си… на въздух!). Разбира се, срещат се и млади двойки без деца, които се държат за ръце (влюбено!) – ах, ако знаете само колко е кратко това лежерно време, с което разполагате сега…

Общо-взето, картинките в парковете и на площадките, колкото и да са различни, всъщност твърде много си приличат! Най-щастливи се оказват децата, които са достатъчно малки, за да нямат собствени „смарт“ устройства. Техни са площадките и точно те истински оценяват това време, прекарано на открито и прохладно място сред градската жега.

Но както казах, дойде лятото и някои „редовни“ посетители на площадките и парковете отстъпиха място на други посетители – децата на емигрантите. Децата на хилядите наши сънародници, които са избрали по една или друга причина да напуснат пределите на родината и да търсят щастието си другаде.

За последната седмица срещнахме няколко такива деца, като имаше дни, в които моето дете се оказваше единственото, което е родено в България и което говори български (силно казано „говори“, тъй като няма и 2 годинки и по-скоро разбира, отколкото говори).

Не знам защо, но тези случайни срещи оставиха у мен чувство на дълбока носталгия, накараха ме да се почувствам некомфортно и от няколко дни не мога да спра да мисля за тези деца… Децата, които не говорят български!

Някои от тях са от смесени бракове – единият родител е българин, а другият – чужденец. Но има и такива, които може би дори са родени тук, защото и двамата родители са българи, но са отгледани другаде, на по-спокойни места и със сигурност в по-уредени държави. Родителите им са избрали този път за тях.

Гледайки всички тези деца (за 1 седмица срещнахме 2 деца с българо-гръцки произход; 2 деца с българо-холандски произход; 1 дете с българо-турски произход; 2 деца, чиито родители са българи, но са родени и отгледани в Щатите), които от време на време са поверявани на грижите на своите баби и дядовци („Дошли сме да видят баба си и дядо си.“, е редовният отговор на въпроса: „Защо сте се върнали тук?“), ме накараха да се замисля за поколението деца, което расте там, навън! За тях България е мястото, където живеят „баба и дядо“ и макар да се „прибират“ може би всяко лято, за тях България си остава чужбина, която вече не е родина.

Наблюдавам тези баби и дядовци, които с умиление гледат своите внуци (виждат ги веднъж годишно и мога да прочета в очите им толкова много тъга). Наблюдавам ги, как им говорят на български – език, който за техните внуци е чужд и не разбират! И в сърцето ми нахлува неудържима вълна от тъга!

След време, когато баба и дядо вече няма да ги има, тези деца ще спрат да си идват тук изобщо! След време те дори ще забравят, че някога са идвали и всичко ще им се струва като далечен, смътен спомен от ранното детство. След време… което е толкова наближило, че едва успявам да стисна устни, за да не изрека на глас, към родителите им: „ВЪРНЕТЕ СЕ! И ТУК МОЖЕТЕ ДА ОТГЛЕДАТЕ ДЕЦАТА СИ!!!“ Знам, че е трудно! Знам, че всеки ден е борба! От личен опит го знам! Знам го толкова добре, че почти напират сълзи в очите ми!

Осъзнавам, че може би нямам право да изрека тези думи! Знам защо са заминали, знам, че тук много неща не са както трябва, и държавата е съсипана, и здравето ни е разклатено, и пари все няма! Понякога дори може би и аз се питам защо избрахме да останем тук ?!

Но когато погледна детето си, осъзнавам… Знам, че искам тя да говори на български! Знам, че искам тя да обикне България, онази България, за която някои казват, че е парче от Рая тук, на Земята.

А как ми се иска и тези българчета, които не говорят български, да знаят това, което аз знам!

Иска ми се да вярвам, че някой ден ще чуя тези деца да говорят на български! Много се надявам!

***

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни…

Препоръчваме ви още:

Българчетата в чужбина, които говорят български
Вижте и какви са тенденциите в българския патриотизъм
Една история за гнева в ново измерение