Спрете да мрънкате!

Автор: Валентина Вълчева

И пак съм в парка, в едно от капанчетата, въоръжена с две деца, книга и лаптоп. Моето разбиране за добра подготовка за всякакви ситуации. Забелязала съм, че обикновено по капанчета и барове ме спохожда желанието за писане. Някакъв хемингуейски прийом
. И той все из кръчмите на по чашка се е срещал с вдъхновението. Все пак, успявам да пробутам временно едното дете на баща ми, да приспя другото и да намеря време да се огледам, но вече не защото все съм изтървала от поглед някое, а просто от нямане какво да правя.

Събота е. Пазарен ден за Видин. Съответно – пълно е с хора, предимно жени и деца, наоколо. Мястото е нещо като необявената, възкръснала „Бебешка среща” – едно култово заведение, което преди време, заради нечии бизнес интереси, беше съсипано и затворено. Но майките с деца са оцеляващ при всякакви обстоятелства вид. Прогони ги от едно място, ще цъфнат на друго. Дори в обезлюден град като Видин.

Абе, за обезлюден си е направо пренаселен, особено в събота.

Та значи, заблеяла съм се, наслаждавайки се на всеки миг тишина и... който има деца, ще ме разбере. Едно от нещата, които научаваш, когато се сдобиеш с наследници, е да цениш миговете, в които не се налага да си звероукротител, готвач, обслужващ персонал, съдия, караул и прочее. Изобщо миговете, когато имаш възможност да се сетиш, че и ти си жив човек!

Покрай мен врещят, пищят деца, но не са моите, и съответно не ми дреме, ако ще да обърнат света с хастара навън. Докато в един момент нещо не ме изважда от транса. Едно момиченце на три-четири години, цялото барнато в традиционния, за мен органично непоносим розов цвят, изхвърча от барчето навън с три пакета чипс в ръцете. Разбира се, не върви, а тича. Имам чувството, че на тази възраст не могат да вървят – само да тичат или да се търкалят. Излита то от барчето, хуква нанякъде, прави десетина крачки, след което, естествено, един корен от близкото дърво се надига изненадващо от земята и го тръшва по очи в прахоляка.

Разбира се, следват писък и рев. Трите пакета чипс изхвръкват в три различни посоки. То дори не прави опит да стане. Просто си лежи по корем, изпънало напред ръце и реве. Ама РЕВЕ! Със сигурност не е от болка, а от уплаха. Като всяко дете.

И тук идва моментът, който ме хвърля в размисъл.

Майката скача от една съседна маса и се втурва към детето. Нормално. Обаче!

Още преди да е стигнала до него, започва една нескончаема тирада: "Марина, къде гледаш бе, Марина?! Защо тичаш като лудо, бе, дете! Оффф! Да му се не види! – изправя го и започва да го отупва от прахоляка. – Погледни се на какво приличаш! Как можа така да се омърляш! Виж си коленете! Черни. – вади неизвестно откъде пакет мокри кърпички и започва яростно бърсане, докато малката продължава да писука, без да е сигурна дали е виновна или не. – Дай да ти видя ръцете! Ужас! Виж се само! Цялата си мърлява! Къде сега да ти търся чешма? Направо не знам какво да те правя!"

Мисля си: Ами например да го прегърнеш и утешиш, глупачке?!” Но... коя съм аз, че да съдя и давам съвети?!

Сещам се колко пъти се е случвало Престолонаследник №1 да се прибира вкъщи черен като коминочистач, с петна от кока-кола, сладолед и царевица със сол, масло и пармезан по дрехите. Колко пъти се е прибирал бос и покрит с прахоляк. Веднъж дори не разбрах, че си е оставил джапанките в парка, та се наложи на следващия ден да си ги прибираме от детската площадка. Падал е от люлки и пързалки, поливал се е с вода от близката чешма, търкалял се е като прасенце в пясъчника, дори е пробвал да яде листа и пръст.

И не помня да ми се е случвало да започвам с „Как можа?! Виж сега какво направи!” и т.н. професионални опявания, които всъщност и аз си спомням от детството.

Хора, сега вероатно ще ви скандализирам и ядосам, но... стига сте мрънкали, за Бога! Деца са – сега им е времето да падат, да са с ожулени колене, мърляви, прашни, рошави, ревящи, със скъсани от игра дрехи. Да, на вас майките говоря, защото татковците поне в това отношение са доста по-либерални! Знам, че всяка от нас вярва, че нейното е дете е най-съвършеното и прелестно творение на природата и иска това да се види и разбере от целия свят, но... децата ви не са кукли за изложба. Не са китайски порцелан. Не са музейни експонати. Не са грижа, не са разход, не са „сега как ще го изпера това петно”. Когато паднат, последното, от което имат нужда, е да им опявате за скъсаното, петната, разлятото сокче, ожулените колене. Имат нужда да ги гушнете, защото така спира да боли и не е толкова страшно.

Все още си спомням как всеки път, когато се разболеех (Децата се разболяват. Не го ли знаехте? За майка ми обаче беше неприятна изненада като че ли.), майка ми присядаше на ръба на леглото с изражение, с което по филмите хората си вземат сбогом завинаги, приковаваше ме с един страдалчески поглед и започваше да нарежда познатото: „Как можа да изстинеш?! Сега какво да те правя? Оффф, писнАло ми е от твоите болести! Да му се не види и живот!” И се започваше едно бясно ровене в най-долното чекмедже, където имаше направо стряскащ запас от лекарства за всякакви случаи. Поне три вида антибиотик, който по онова време беше на свободна продажба и в който майка ми и до днес вярва като в Библията. Да не смее да кихне човек покрай нея! А аз даже забравям, че съм болна, докато се чудя каква точно ми е вината и не е ли нормално от време на време да се разкиснеш и да ти потече носа, без това да предизвиква ответна реакция като на погребение.

Иначе казано, имах нужда просто да ми остави чая и хапчетата и да иде в някоя друга стая, но не и да ми опява как, защо, кога, „баш сега ли” като че ли по друго време ще е по-удобно и приятно. Когато поотраснах, се научих да не казвам нищо на никого, колкото и да ми е зле. Най-вече на майка ми. Защото колкото и да е тежко, става съвсем безнадеждно, ако тя разбере, че някой вкъщи е болен. Хиляди пъти не!

Направо видях себе си отпреди тридесетина години в това хлапе, признавам си.

В един момент то дори спря да плаче и се заозърта виновно, докато майка му с досада го бършеше, след което без да спира да мрънка го помъкна обратно към барчето с идеята да го измие от „мизерията”. Проследих ги, без да изпитам и грам съчувствие към проблема на жената, че сега не знае с какво да изпере зелените петна от клинчето на дъщеря си (Офффф!!! Само работа ми създаваш!)

Ле-ле, как мразя мрънкалници!

А беше толкова по-лесно да накара детето да се усмихне с две-три думи само, вместо да скапва настроението и на двете (че и на трите, ако броя себе си) с цялото това мрънкане и нареждане. Почти виновна се почувствах, като се сетих колко пъти моят е падал и се е удрял, а аз съм го обръщала на майтап. Той се преструва на сърдит и ми кресва:

- Это совсем не смешно!

След което сам започва да се смее на себе си и на факта, че току-що е скъсал поредния панталон и е ожулил и двете колена и длани.

Зачудих се какво всъщност очаква тази жена?! Писмено извинение? В национален ефир? Масово съчувствие? Съжалявам за дискомфорта, който ти създадох с падането си, скъпа майко! Искрено съжалявам за това, че не си направих труда да помисля за Вас преди да хукна с чипсовете. Осъзнавам колко трудно е да коригирате натоварения си график, само за да добавите изцапаните ми дрешки към останалата част от прането. Поднасям най-искрените си извинения за това, че прекъснах разговора Ви на по кафе с леля Не-знам-си-коя!

Спри за малко и се опитай да си спомниш кое е по-важното? Истински важното? Всъщност... единствено важното? А, да. Вярно, бе! Детето. Какво откровение!

Няма страшно! Дори аз го забравям понякога, но все още не се налага другите да ми го припомнят.

За майките, околните и ограниченията можете да прочетете в Ама къде ви е възпитанието?
А къде живеят най-щастливите деца в света можете да разберете тук.

Последно променена в Неделя, 30 Юли 2017 10:39
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Искам пли плоститулката!

Искам пли плоститулката!

20 Сеп, 2018 Татко Калоян

Майка на деветокласник

Майка на деветокласник

22 Сеп, 2018 Образование

Колко точно са големи 9-годишните?

Колко точно са големи 9-годишните?

19 Сеп, 2018 Образование

Да ги научим да учат

Да ги научим да учат

18 Сеп, 2018 Възпитание

Красиви хора

Красиви хора

17 Окт, 2018 Истории

Хазарт

Хазарт

17 Окт, 2018 Истории

Ева на третия етаж

Ева на третия етаж

17 Окт, 2018 Истории

Къде живееш?

Къде живееш?

16 Окт, 2018 Истории

Малкият човек и светът наоколо

Малкият човек и светът наоколо

15 Окт, 2018 Възпитание

У дома

У дома

15 Окт, 2018 Истории

Време назад

Време назад

14 Окт, 2018 Истории

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам