logomamaninjashop

Последният дом

Здравейте, скъпа Мария! Първо да Ви кажа, че с удоволствие следя публикациите в страницата Ви и изобщо - много Ви симпатизирам! Пиша Ви с молба за съвет по тъжна и трудна тема, с която сте добре запозната (уви!) - моя близка трябва да организира грижа за майка си, която е в напреднала фаза на деменция. Приятелката ми живее в чужбина, което е допълнително усложнение. От Вашия опит - дали не е по-добре грижите да се полагат в дом? Можете ли да препоръчате нещо в тази насока? Ще Ви бъда изключително благодарна за съвет! Сърдечен поздрав!

От Н.Д.

Много благодаря за хубавите думи, мила Н.

Тази тема действително ми е болезнена, но от друга страна вярвам, че по нея трябва да се говори, защото хиляди са в моето положение, както и хиляди възрастни хора са в състоянието на майка ми и майката на вашата приятелка. При мен и двамата ми родители развиха деменция, най-напред татко, после майка, което направи ситуацията още по-тежка за мен. Имаше обаче два положителни фактора (ако изобщо може да има нещо положително). Първо, тъй като се разболяха почти едновременно, им беше спестено да видят какво причинява това заболяване на човека, с когото са прекарали целия си живот. При тях промяната беше успоредна и те бяха ръка за ръка и в болестта си. Второ, семейството ми има финансовата възможност да им помогне. За жалост в България да си пенсионер с деменция означава да зависиш от децата си. Нито болногледач, нито хубав частен дом са по силите на възрастен човек, който разчита на една пенсия. Дано някой ден това се промени, но засега е така.

Когато родителите ми бяха диагностицирани, се сблъсках с отговорността да взимам решения за тях. Не ми беше лесно, съветвах се с хора, преминали по този път, със специалисти, четох и доста литература. Не смея да дам конкретен съвет, защото всяка ситуация е индивидуална, но ще споделя как взех решенията в нашия случай.

Първоначално прибрах родителите си в София с идеята да се грижа за тях. На баща ми му хареса, но майка ми се изнервяше от всичко - от децата, от жилището, от кучетата, от чуждия град. Започна да иска да си ходи, да се оплаква, че я държим насила и най-лошото е, че за всичко обвиняваше баща ми, който плачеше като малко дете, защото не разбираше какво става. Беше кошмарен период за всички нас - както за тях, така и за децата и съпруга ми, а може би най-вече за мен, защото се оказа, че с най-добри намерения избрах възможно най-лошия вариант за всички замесени.

Психолози ме посъветваха тогава, че докато пациентите могат да живеят в собственото си жилище, в което са свикнали, промяна не се препоръчва. Тогава върнах родителите ми в дома им в Пловдив и намерих опитна и мила жена, която да се грижи за тях по няколко часа всеки ден - да им дава лекарствата, да излиза с тях на разходка, да поддържа домакинството. Впоследствие се наложи да наема и още една жена за уикенда. Дойде време, когато и това не беше достатъчно. Родителите ми започнаха да стават “опасни” за себе си - да бягат от къщи, да се губят, веднъж се наложи да ги издирваме с полиция. Бяха и доста тревожни, майка ми изпадаше в настроения да обвинява татко и болногледачките в какви ли не престъпления, а татко, този кротък и благ човек, веднъж размаха стол и изплаши жената, която се грижеше за него, при което тя напусна. В новините често има случаи на изчезнали и починали хора с деменция. Не можех да поема риска това да сполети и моите родители, а докато бяха в апартамента си нямаше гаранция, че няма да избягат. Да не говорим, че можеше и да се подпалят, натровят или наранят по хиляди начини. Човек с напреднала деменция е като бебе, само че за разлика от бебето, не можеш да го сложиш в кошарка и да си спокоен, че няма да пострада.

Разбрах, че е дошло време за дом. Частни домове за възрастни хора вече има много. Когато избирах, имаше няколко фактора, с които се съобразих.

  1. Подходящ ли е домът за тяхното заболяване. Има такива, в които не приемат хора с деменция, има и специализирани. Важно е да разпитате управителя дали служителите са обучени, защото дементните пациенти имат много различни нужди.
  2. Как стои въпросът със свижданията. Ако много ваши роднини ще посещават родителите ви, добре е да не ги настаните твърде далеч. Тъй като родителите ми имат здрави възрастни роднини, които са много привързани към тях, избрах дом близо до техния град, макар че ми идва малко далеч. Посещенията при нас са позволени по всяко време и няма нужда от обаждане предварително. В момента домът е под карантина заради ковид ситуацията, но иначе бих се притеснила, ако някъде отказват свиждане без предизвестие.
  3. Близки ли са условията до това, с което са свикнали и което обичат. Трябва травмата от промяната да е минимална. Моите родители много обичаха да ходят на вилата си, докато бяха здрави. Затова ги настаних в малък дом, наподобяващ селска къща, с хубав двор с цветя, котки, масички и пейки навън, където прекарват много време всеки ден.
  4. Грижите са ясни - храна, хигиена, лекарства, медицински прегледи. Но е много важно да се уверите в доброто отношение към пациентите. Следете за малки подробности, защото пациентите с деменция рядко могат да дадат адекватна обратна връзка. Но ако се обръщат към болногледачите с усмивка и обич, значи всичко е наред. Последния път мама ми представи една санитарка за своя дъщеря. Тя отдавна вече не ме познава, но за първи път вместо да ми стане мъчно, се зарадвах, защото очевидно жената е мила и внимателна с нея.
  5. Таксите за частен дом в България варират между 600 и 1200 лв. Има много луксозни домове и съвсем скромни. Важно е човек да си направи сметка какво може да си позволи дългосрочно. Също да провери и какво включва таксата, има ли допълнителни услуги и така нататък.

Няма да ви препоръчам конкретен дом, защото хората и нуждите им са много различни. Но най-добре е приятелката ви да отдели две-три седмици, да обиколи няколко домове и да подбере мястото, където майка й би изживяла спокойно дните си. 

Ще ви кажа и нещо за чувството за вина. В България битува схващането, че ако обичаш родителите си, трябва да се грижиш сам за тях в старините им. На моите деца аз съм казала, че им забранявам това. Ако с баща им някой ден не можем да се гледаме сами, искам да ни намерят хубав дом, който ни е по джоба, с добри хора и адекватни грижи. За мен това е правилното решение, което позволи на родителите ми да запазят достойнство в болестта си, а на мен и на децата ми даде възможност да ги виждаме и помним такива, каквито те биха искали. Не бих причинила на детето си болката да ме вижда ден след ден, миг след миг как губя спомени, чувства, целия си човешки облик, всичко, за което са ме обичали, уважавали и ценили. 

Нито родителите, нито децата го заслужават. Затова синовете ми знаят какво да правят. Съжалявам, че родителите ми никога не говореха по тези въпроси и се наложи сама да взимам всички решения за тях. Но ме успокоява мисълта, че татко си отиде спокоен в съня си, а майка ми дори не разбра, защото болногледачите й казаха, че “колегата” й е заминал в командировка - (накрая тя го наричаше нейния колега). Сега мама прекарва дните си усмихната, щастлива, нагласена, както обича и дори си намери нови приятелки, с които всеки ден се запознава отново и отново в последния си дом.

Правим каквото можем, болката остава, но животът продължава. Надявам се приятелката ви да намери правилното решение за себе си и своята майка.

Писала съм доста по тази тема, може би ще ви е полезно да прочетете: 

Защо не разбрах по-рано? 10 признака на Алцхаймер

Когато и ако

Разказът на една дъщеря

7 ноември

Последният дом

Последно променена в Сряда, 22 Юли 2020 10:20
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам