Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Калоян Явашев

Мъжете били от Марс, а жените от Венера. Астрологията не ми е силна страна, но това навежда на мисълта за светлинни години различия между тях. Наблюдавайки ги през различните възрастови етапи, можем да заключим, че двата пола (три в Канада), се променят с времето, но въпреки това бездната между тях си остава. Мъжете например са по-буйни от жените, с по-малко инстинкти и определено първобитното у тях е дълбоко вкоренено. Пиша това, наблюдавайки как синът ми се опитва да си вземе шишето с вода от плота в кухнята и от 15 минути подскача като пудел, а сестра му си подложи стол и с недвусмислена гримаса му го подаде. Това интелектуално неравенство продължава и с годините се забелязва все по-ясно. Когато се създаде семейство, таткото определено взима по-малко участие в отглеждането на децата и с ръка на сърце трябва да си призная, че понякога това е за тяхно добро. Не, че идеите и похватите са грешни, но ако ние имахме решаваща роля при грижата за децата, нещата щяха да изглеждат горе-долу така: децата щяха да са на солетено-бисквитна диета; къпането щеше да е пожелателно, а не задължително; всеки да ляга когато и където си иска; поради липса на чисти дрехи, всички можем да ходим голи; гледането на спорт по телевизията стимулира развитието на детския мозък и др.

Жената от своя страна винаги е обрана, по-въздържана и разсъдлива. Като мома, после майка и докато накрая стане баба, жената е винаги с едни гърди напред (развълнувах се, вижте предния текст!) в развитието си. Кулминацията на тази еволюция е раждането на най-висшето и непогрешимо създание обитаващо планетата ни. То винаги знае всичко, може всичко, трябва да контролира всичко и нищо на света не е в състояние да промени този факт. Тя е Бабата, в нашия случай моята родна майка. 
Достигайки определена възраст, вие активирате бабешкия инстинкт у майка ви. Тя е готова да става щастлива, дундуркаща баба и контрацептивното ви упорство я отчайва и й вгорчава живота. С течение на времето ситуацията се влошава и накрая е готова да ви чифтоса и с камила, само и само да "видя внуци, преди да умра". 
Съобщавайки новината, че е на път да еволюира от майка на инатлив, хедонистичен нехранимайко до баба на прелестни и пухкави бебета, вие сте събудили тъмната сила в нея. На мига тя започва да се приготвя за раждането, кръщенето, първи рожден ден, първи учебен ден, кандидат-студентски изпити и т.н. Няма претенции за имената, но не харесва тези, които сте избрали и постоянно напомня да си помислите пак. Хвали се навсякъде, следи бремеността по-зорко от гинеколога и брои настървено наносекундите до събитието. Веднъж щом я дарите с внуци, вие сте отворили кутията на Пандора и сте на път да я видите в новата й роля. 

Още щом погледне така чаканите бебета, отсича на висок тон, че това са най-красивите деца на света, без да се съобразява с присъствието на други родилки, които посърват, че са родили такива грозници. Едва прибрали се у дома, тя се материализира на вратата със сол и свинска мас, готова да маже бебетата от глава до пети денонощно. Убедена е, че главната ни цел е да си уморим децата, а без нея те са обречени като пакетче солети в детска градина. Тези арктически 23 градуса в апартамента я хвърлят в ужас и убедено настоява, че ние всъщност сме дегизирани злобни бели мечки, а децата са на ръба на измръзване. 

Споменаването, че сме намалили консумацията на месо до веднъж седмично ни докарва статута на напушени вегани, които дружат предимно с фикуси и маргаритки. Липсата на поне 5 кг сготвени животински трупове на масата е позволено само на Бъдни вечер. Тогава е склонна да сервира само 2,5 кг вратни пържолки и кюфтенца. Започва да ни убеждава каква бавна и болезнена смърт ни очаква поради липсата на желязо и сглобява кръст от петрохански суджук и кайзер пастърма, с който възнемерява да извърши екзорсизъм. Плодовете не са й силната страна, а да яде банан и портокал съм я виждал само на Нова Година по стар комунистически обичай. Остава да се пошегувам, че се храним със слънчева енергия и като нищо ще започне дело за попечителство, а нас ще ни прати в лудница. 

С течение на времето виждате, че отношението ѝ към наказанията коренно се е променило. Не знам кога ММА е обявен за официален спорт, но майка ми се осланяше на принципите му при всеки удобен случай за да оформи възпитанието ми. На бързата ѝ ръка можеше да завиди всеки кунг-фу учител, а точността ѝ с точилката бе болезнено прецизна. Признавам, че това спестяваше време и излишни приказки, а също така разви дедуктивната ми мисъл и на втория шамар, безпогрешно разпознавах повода да ме набият. Сега всяко посегателство над внуците ѝ е ненужно кървава драма, а тя самоотвержено би поела всички наказания върху себе си. Предвид "благия" характер на децата, доста време ще прекара наказана в ъгъла. 

Основна задача на детското ни битие със сестра ми, бе опазването на всеки електроуред вкъщи. Евентуална повреда на електронна вещ, причинена от нас, правеше родителите ни върли подръжници на смъртното наказание. Датата, на която купихме телевизора с дистанционно и видеото, се честваха като рожден ден в нашето семейство, а фактурата бе пазена при актовете за раждане. Имаш право да гледаш един филм на ден и при условие, че видеото не загрее. Загрее ли, правопропорционално някак си и вратлето ти се загряваше. Йерархията у дома беше:
1. Родители
2.Телевизор и видео
3.Автоматична пералня
4.Хладилник
5.Аз и сестра ми. 

Ако трябва да съм честен, зимата минавахме над хладилника. Видеото си е още на същото място, наметнато с красива покривчица, а опитите на децата да вкарат тиган в отвора за касета, много забавлява родителите ми. Ако аз преди 30 год. бях пробвал такава щуротия, сега щях да ходя с тиган вместо глава или дръжката на тигана щеше още да стърчи от задника ми. 

Подобни наблюдения и явни противоречия, сериозно разклащат плесенясалите, но привидно стабилни основи на възпитанието ми. Заради троха на пода, едно време аз щях да бъда поздравен с произволно насочен шамар и дълга лекция за въденето на мравки, а днес "внученцата на баба" могат да сеят царевица или ечемик по пода и накрая даже баба и истински комбайн ще им купи, за да жънат щастливи и засмени право през апартамента. Аз си изревавах очите поне две седмици за една топка, а сега те посочват таблет и баба купува по три таблета в различни цветове да не им омръзнели. Две години я увещавах, че в телефона може да се записват номера и няма нужда да ходи с химикал и тефтер, а сега за половин час се научи да работи с таблет, за да може да им пуска песнички. 

Храненето е друг особен момент. Някаква особена вид телепатия съществува между баби и внуци, та когато те я видят въоръжена с лъжички, бурканчета и лигавници, хукват като изоглавени из жилището. Оформя се една кулинарна гонка, която комбинира маратон, спринт и бягане с препядствия, а веднъж дори и овчарски скокове. 

Ето ни и нас. Този път аз ги храня и съм ги наредил на дивана срещу мен. Мъжко, баба, женско. Вкарвам му една лъжица. Ние се храним на фона на напрегнат диалог и крещене на всеки 7-8 секунди. Вкарвам й една лъжица. Баба им трябва уж да ми помага и да успокоява обстановката. Аз съм съсредоточен да им целя устите с лъжицата между сричките. Вкарвам му една лъжица. Нашите деца ти дават прозорец от 3-4 мин. и каквото си набутал в устите им, това е. Вкарвам й една лъжица. Предвид темперамента им на пияни ирландци, трябва да съм бърз и не е задължително да следя фабулата на разговора:

Баба:
- Айде сега да видим, кой има голяма уста? А-а-а-а-м-м-м. 

Успявам да вкарам две лъжици. 
Мъжко:
- Колатааааа, ки(ъ) де ку(о) латааа? - без да държи някакво превозно средство, не можеш да убедиш сина ми, че е възможно да се поглъща храна. Вкарвам му лъжица. 

Баба му донася автобуси, фадрома, пожарна, синя, червена, жълта, зелена кола и той млъква за пет секунди. Вкарвам ѝ лъжица. С пълна уста тя ревва:
- Бебитооооо, киде бебитооооо? - щерката, без да държи три бебета, не хапва. Вкарвам му лъжица. 

Баба ѝ става да сглобява обезобразените кукли и ѝ ги полага в скута. Той:
- Има акоооо! Акооо! Има акооооо! - левият ми клепач трепва. Вкарвам му лъжица. Тя:
- Няма акооооо! Нямаааааа! Няма акооооо! 

Насред био-хуманно-торния бюлетин, баба им започва да се интересува настоятелно от непонятни за мен теми:
- Абе ти тая манджа стопли ли я? От къде я взехте? Кога ви я докараха? Снощи гледа ли "Малката булка"? Искате ли яйца от село? 

Вкарвам лъжица. Стиснал съм зъби и само да видя разстояние между зъби, се спускам като кобра. Вкарвам му лъжица. Изпаднал съм в някакъв настървен транс и съм решен и през носа или ушите да им я набутам тая манджа. Вкарвам ѝ лъжица, а баба им продължава:
- Ти провери ли вътре какво има? Да не са нещо алергични? Абе не е ли много едро? Ти слушаш ли ме изобщо? Те нашите кокошки нещо спряха да снасят, но ще взема от вуйна ти. 

Вкарвам му лъжица. Усещам, че приближавам края и вече започвам да обирам от дъното. Стиснал съм зъби и съм съсредоточен като пиян велосипедист. Избива ми пот от напрежение, а миглите ми сграбчват веждите. Засърбява ме носът и едва се сдържам да не пробвам да се почеша с големия пръст на крака. И тогава видях два реда големи зъби, с много празно пространство между тях. Инстинктивно и по инерция, с препълнена лъжица и ликуваща усмивка, забивам право в средата. Гръбначният ми мозък ликува, но главният е подозрително сдържан. Лявата и дясната му половина са спрели да комуникират и май изобщо да функционират. Свърши се манджата, но нещо се обърка. Баба им се опулва насреща ми като опосум с дископатия. Липсата на звук е оглушителна. Така се бях засилил, че може и до сливиците да съм ѝ набутал лъжицата. Не смея да мръдна, да дишам, да мечтая, че ще видя утрешния ден. С пълна уста проговаря:
- Какво правиш, бе? - пита озадачена и преглъща. 

Аз също преглъщам, но на сухо. Нямам обяснение и хвърлям димна граната:
- Ти за кой епизод на "Малката булка" ме пита? 

Децата следят интересния диалог леко учудени и изненадани, с отворени усти, чакащи последната хапка. Ако нещо може да сплоти децата ми, то това е посегателствата върху тяхната собственост от трето лице, в случая баба им. Синът ми иска да е напълно сигурен в повода за скандала и пита:
- Баба, ам-ам? 

Дъщеря ми обаче вече се е настроила за кавга и с повишаваща интонация, предвещаваща кофти вечеринка, изръмжава:
- Ам-ам, баба?! 
Знаейки какво ще последва, двамата с майка ми се споглеждаме и едновременно извикваме:
- Видя ли какво направи? 

Подложени на кръстосан огън, ние родителите се опитваме да оцелеем, балансирайки между поколенията, давайки си сметка, че невинаги е било така и невинаги ще бъде. Нали когато бяхме деца, на нас се бяха паднали най-лошите, строги и свидливи родители?! Сега като родители, откъде ни се паднаха тези... уф, срам ме е да ги нарека с това, което ми идва! Росицо, защо мъжкото се опитва да пие вода от тоалетната, а женското храни бебето с картофено кюфте? 

Подложени на кръстосан огън, главите на родителите често са бъркани с ветропоказатели, тъй като се въртят непрестанно, мъчейки се да задоволят претенциите на всички. Въпреки разликата в годините, удивително как вашите родители се разбират с децата ви. Оскубан, нахапан, ударен с количка в окото и с манджа по гърба, изпотен да се прави на ездитно добиче, с препълнен памперс в джоба, аз поглеждам баба им с надежда да им отвърти някой шамар, кроше или картечен откос и да ме отърве поне за малко от терора им. Тя обаче само ги гушка ухилена, а мен строго и наставнически ме поучава:

"Аз нали ти казах да имаш деца по-рано?! "

Някъде бях чувал, че гените се предават през поколение и сега си спомних, че с баба ми всъщност се разбирахме доста добре.

************

Прочетете още:

Късметът на Явашеви

Тъмни сили 

30 признака, че имате мамешки мозък

Автор: Мария Пеева

Така ми каза Никола, засмя се и сви рамене. Никола е едно умно, лъчезарно 19-годишно момче, студент първа година, брат на моята снаха Яна и част от нашето семейство. По щастлива случайност без да полагаме особени усилия от първия ден, в който Теди и Яна ни запознаха с родителите на Яна, се харесахме и си допаднахме. До степен да се събираме заедно за Коледа и Великден или да ходим всички накуп на почивка някъде. Това, мисля, не се случва чак толкова често и отсега съм се запритеснила, че ако, дай боже, по същия начин един ден се събираме с всички сватове (знаете, че имаме четири момчета), просто няма да има къде да се поберем в разширен състав. Но да се върна на темата. Всъщност, не, да почна малко по-отдалеч.

Моят Иван е от поколението традиционалисти, което използва думата педераст, педал и гей по различни поводи и с различно значение.
- Глей го тоя педал, пак изпусна топката!
- Тоя гей как се навира пред мен, ще ме блъсне!
В същото време, ако го питате мрази ли хомосексуалните, ще се учуди.
- Чак пък да ги мразя? Нищо не са ми направили. Освен това имам един приятел гей, който е много читав човек…

Честно казано, не ми правеше особено впечатление, докато Теди не каза веднъж.

- Може да обидиш някого така, татко.

- Е, аз не говоря така пред чужди хора, само пред семейството.

- Именно. Може да е някой от семейството.

- Да бе...

Иван сякаш не обърна особено внимание тогава, но аз се замислих. Имам четири деца. А ако някое от тях е хомосексуално? Обикновено човек усеща такива неща в пубертета, когато е най-уязвим и чувствителен. Как ще се чувства, ако расте в семейство, за което това е табу? Вариантите са два - да не ни каже и да се крие от нас, което неминуемо ще ни раздалечи. Или да ни каже и ние да го отхвърлим. Децата са най-голямата ни инвестиция. Отдаваме им поне 20 и повече години от живота си. Влагаме в тях чувства, работа, грижи, средства и време, в такива неизмерими количества, че нищо друго не може да се сравни с тях. Бихме ли искали един ден тази наша любима и най-скъпа инвестиция, нашето собствено дете, просто да си тръгне от живота ни, да се отдалечи завинаги и да изгубим връзката си с него? Само защото не можем да го приемем такова каквото е? Нима сексуалността му го прави различно дете или някакъв съвсем друг, непознат и чужд човек, когото ние не обичаме? Способни ли сме да приемем собственото си дете, ако то не отговаря на очакванията ни? Бихме ли го отхвърлили, бихме ли се срамували от него? Бихме ли се притеснявали какво ще кажат хората, сякаш това е по-важно отколкото как се чувства то?

Мисля, че една майка не иска нищо по-различно от това детето й да е щастливо. Затова съм си дала дума да приема децата си такива каквито са, независимо дали това ми харесва или не, и дали отговаря на моите собствени разбирания и начин на живот. Те са тези, които са, и чувствата ми към тях няма да се променят, защото не са като мен или баща си в което и да е отношение. Нима майката би обичала детето си по-малко, защото е дебело? Или защото не е математик или футболист като баща си? Или къдраво като него? Защо тогава би го отхвърлила, задето не харесва момичета като баща си? Ще ви кажа защо - защото така са ни учили и защото “какво ще кажат хората”. Е, майната им на хората и на всичко, на което са ни учили. Децата са по-важни.

Не си спомням точно кога Теди и Яна ми казаха, че брат й е гей. Но помня много добре как разбраха за това момчетата. Косьо веднъж пусна някаква шегичка в стила на баща си за един футболист. Аз му казах същото, което чух от Теди, че не бива да се шегува с това, защото не знае кого ще обиди, дори да сме си само ние, хора от семейството. И допълних, че Никола е гей. Косьо изпитва огромно уважение към Никола, който е блестящ физик и математик, завършил е любимото му училище и знае купища супер интересни неща. Плесна се по челото: “Леле, дано не съм казал пред него нещо такова.” На Коко не му казах специално. Той ме попита веднъж: “Мамо, защо Никола се е снимал в Инстаграм как целува някакво момче?” Аз му отговорих: “Защото е гей и харесва момчета.” Коко каза: “А, ясно.” И това беше разговорът. Повече не е ставало дума и отношенията ни с Никола не са се променили. Хетеросексуален или хомосексуален, той си е все същият Никола. Ако човек го харесва, ще си го харесва всякак. А ако не му допада по характер, сексуалността му няма да промени това.
Веднъж си позволих да попитам Никола дали някога е харесвал момиче.
- Имам много приятелки и харесвам много момичета, ми отговори той. Но нямам никакво влечение към тях. Това просто не зависи от мен. Иначе защо бих си го причинил, за бога? Знаеш как е. Никой не обича гейове.

И е прав. Ние сме възпитани да не обичаме хомосексуалните. Представете си какво означава това за едно дете на 16 години, което осъзнае, че е гей? Представете си срама и вината му, усещането му за изолация и отхвърляне. Страхът да сподели с най-близките си хора, майка си, баща си, семейството. В България няма такава статистика, но в Щатите данните показват, че децата с хомосексуални наклонности правят опити за самоубийство 4 пъти повече от хетеросексуалните деца. И най-често това са деца, които не са приети от семействата си. На които майките им казват: "Какво ще кажат хората? Как можа да ми причиниш това? Какво ще правя сега с теб? Не те ли е срам?" Или още по-зле - плачат дни наред и изпитват огромно чувство за вина, че някъде са сбъркали във възпитанието и са направили децата си хомосексуални. Нямате вина, майки. Никой не е виновен, че се е родил такъв, какъвто е. Не се обвинявайте и приемете децата си.

Иска ми се да видите това видео. В него Никола и майка му разказват за пътя, който изминаха и който тепърва ще вървят рамо до рамо, майка и син. Това не е лек път. Но той не е въпрос на избор, а на съдба.

 

А за нас какво да кажа? Нека внимаваме кого мразим, приятели. Може да е някой, когото обичаме.
Иван вече не казва “Егаси педала”, когато някой опонент фаулира наш футболист. Сега крещи “Егаси идиота”. Не е похвално, но е стъпка напред. А стереотипите се променят така - стъпка по стъпка.

От известно време ми се иска да ви разкажа тази история, но не ми беше удобно да попитам Петя и Никола. Това са твърде лични преживявания и не всеки е склонен да ги обсъжда публично. Сега я споделям с вас с тяхно съгласие и позволение. Не защото толкова държат всички да знаят, а защото искат да помогнат на майките и децата в подобно положение. Не се затваряйте в себе си и не се измъчвайте, ако преживявате това. Потърсете помощ и разбиране. Има хора, психолози и експерти, които могат да ви помогнат. Single Step е българска фондация, която осигурява психологическа помощ и съвети за деца, които се тревожат от хомосексуалността си и техните родители. Скоро ще има гореща телефонна линия, а тук може да намерите онлайн чат. Ще бъдете напълно анонимни. От другата страна има обучени доброволци, които ще отговорят на въпросите ви и ще разберат проблемите ви. А стереотипите се променят наистина. Доказва го фактът, че Single Step е финалист в Промяната. Може да прочетете повече и да гласувате за тях тук.

Знам, че не е лесно да отхвърлим стереотипите. Затова и не настоявам. Моля ви само за едно. Поставете се на мястото на това дете, което във възрастта, когато всички искат да са като останалите, разбира, че е различно. И то различно по трудния начин - защото голяма част от обществото мрази и се подиграва на такива като него. Че майка му ще се срамува от него, а баща му ще крещи и ще го отхвърли... Не бих искала да съм на мястото на това дете. И да знаете, то също не иска.

Нека му помогнем.

Писала съм и друг път по тази тема, но никога толкова лично. Тук ви разказвам историята на моята приятелка Холерата и нейния син, връстник на Алекс. А тук написах писмо до моя приятел гей.

Автор: Мария Пеева

Няколко пъти се случва да ми поискат съвет за личен блог и затова реших да споделя моя опит с блогърството. Когато се захванах с това, самата аз нямах никаква идея какво правя, защо го правя и как да го правя, и тогава писах на една блогърка, която следях редовно, с молба да ми даде насоки, а тя без много да се церемони, ме отряза, че няма време да чете чужди блогове. Освен това ми обясни, че вече има толкова много хора, които си мислят, че могат да пишат, че няма смисъл да се захващам сериозно, защото никой няма да чете. Което никак не ме обезкуражи, такава си ми е природата, не се предавам лесно, но си казах, че ако някога се случи да попитат мен, няма да постъпя по този начин. Всъщност жената може би се оказа права, че блогърите нямат много време да следят чужди блогове, защото наистина спрях да следя нейния след този кратък и единствен наш диалог. Но си направих важен извод, а именно, че пишещият човек трябва да уважава читателя и да зачита мнението му, независимо дали го приема. След като някой е отделил от времето си да прочете моите размисли и идеи, най-малкото, което мога да направя за него, е да отговоря на въпросите му. Това е първият съвет, който бих дала на всички начинаещи блогъри. Уважавайте хората, които ви следват, те го заслужават. Не е нужно да сте винаги съгласни с тях, нито те с вас. Не е нужно да харесват всичко, което пишете, нито вие да харесвате всички коментари. Но взаимно уважение трябва да има и не е толкова трудно да наложите тон на добри отношения на страницата и в блога ви. Не бъдете снизходителни и високомерни, и ще се учудите колко много ще научите и вие от вашите читатели, а не само те от вас, и колко приятни емоции ще получите от тях, така както сте им дарили и вие.

А сега с по-практичните насоки. Първо - блог или интернет страница? Моят съвет е и двете. Направете си сайт в интернет, където да качвате материалите си и страница във фейсбук, където да ги споделяте. Защо според мен не е достатъчна само фейсбук страница? Защото когато публикувате нов текст, старите отиват назад и след няколко месеца е почти невъзможно да се открият. В сайта може да слагате в новия си текст линкове към предишни, които са свързани с него и това е полезно и удобно за читателите ви. А защо не само в сайта? Защото социалните мрежи ще помогнат на хората да ви открият. Аз лично ползвам предимно фейсбук и много рядко пускам в инстаграм и туитър, което отчитам като грешка. По-добре използвайте всички възможни канали.
За идеята и темата на блога. Изберете някаква обща тема, която ви вълнува и вдъхновява най-много - блогът ви може да е кулинарен, семеен, моден, литературен, политически и какво ли не още. Моята тема например е семейството и в частност - родителството. Добре е да помислите и за общата идея на блога - какво целите с него? Да споделяте личен опит и преживявания? Да разсмивате, да помагате, да натъжавате, да провокирате? Моята идея, например, е чрез историите ни да споделям радостта от семейството и вярата, че проблемите, с които се сблъсква всеки родител са преодолими, когато има обич и уважение. Разбира се, ще се случва да публикувате и материали на съвсем различни теми, които са ви развълнували в конкретния момент, но за да намерите своите читатели и последователи, трябва да е ясно от самото начало за какво става дума във вашия блог. Обикновено описвате идеята си и казвате няколко думи за себе си в отделна секция. Ето как съм го направила аз в секцията "за нас". Независимо дали пишете под псевдоним и не разкривате самоличността си или сте абсолютно прозрачни като мен, е много важно да бъдете естествени, да сте себе си. Не подражавайте на никого, дори на най-любимите си блогъри. Това винаги се усеща и отблъсква хората.

Името на блога/страницата. Хубаво е да е фраза, която се набива на очи, но не прекалено сложна, за да се запомни лесно. И най-вече нека да отговаря на личността ви. Обмислете го добре и поговорете с близките си, за да съберете идеи. Разказвала съм ви откъде дойде името "мама нинджа". Когато с момчетата ми обсъждахме създаването на блога, Теди, големият ми син, предложи “супермама”. Беше много мило от негова от страна, но последното, за което се мисля, е супермама. И макар че е запомнящо се и хубаво име, не ми пасна. Тогава Коко ме подсети за “мама нинджа”, той много обичаше да ме рисува като нинджа в комиксите си като по-малък, и това име веднага ми “кликна”. Оказа се много сполучливо, защото майките се припознават в него. Ами така си е, има ли майка, на която да не й се налага да е нинджа всеки божи ден?

Снимките. Използвайте или собствени снимки, или такива от платен фото архив. Има абонаменти, които не са скъпи, a има и безплатни, но трябва внимателно да проверите безплатните, защото може да се окаже, че някъде с малки буквички има условие в договора, което не ви е изгодно. Не ви съветвам да използвате просто снимки от интернет, които са ви харесали, защото рано или късно ще получите заплашителен имейл, че сте нарушили нечии авторски права и ще ви искат баснословни суми.

Текстовете. Както писах по-горе, бъдете себе си и споделяйте своите мисли. Хората искат да четат това. Ако много ви впечатли някоя чужда история и решите да я споделите, непременно пишете източника и сложете линк към него. Ако споделяте една и съща читателска аудитория, редно да е поискате съгласието му. Важно е да обръщате внимание на визията на текста, да го подреждате така, че да е лесен и приятен за четене. Избягвайте много късите и прекалено дългите текстове. Много от последователите ви ще четат на екрана на телефона си все пак. Затова изберете шрифтове, които се виждат добре и структурирайте текста на параграфи. Използвайте болд и италикс и различни размери на шрифта, за да се откроява най-важното. Ако текстовете са твърде дълги, може да вмъкнете някоя снимка в тях. Изобщо снимките винаги са добра идея, особено ако са лични. Относно правописът и граматиката… Независимо, че стилът ви може да е съвсем разговорен, ако има грешки, нека са умишлени, примерно да се подчертае жаргон или диалект. Иначе ще подразнят читателите ви. Хората, които не държат на правописа, обикновено не следят и блогове, следователно те не са вашите хора. Естествено, може да се случи да допуснете някоя грешка, но се старайте да е изключение, а не правило. Това също показва уважение към читателите.

Външни автори. В един момент може да ви поканят някъде да “гостувате” или вие да поканите външен автор. Може и читатели да ви пратят някоя тяхна история. Ще трябва да решите как да процедирате и дали искате блогът да е само ваша територия или сте склонни да допускате и други автори в него. Според мен, стига това да не размива основната ви идея, няма нищо лошо да публикувате и други автори, ако смятате, че по някакъв начин ще са полезни и интересни на последователите ви. Винаги питайте дали искат линк към тяхна страница или сайт и съответно, ако държат да са анонимни, уважете това им право. Но нещо важно. Проверявайте информацията, която ви дават, особено ако тя засяга трето лице. Блогът е ваш и отговорността за това, което публикувате е ваша. Ако ви канят да публикуват ваши материали в други блогове или сайтове, моят съвет е да приемате, стига да има линк към вашия сайт.

Рекламата. В един момент, когато блогът ви има значителен брой последователи, към вас ще се обърнат рекламодатели или може би ще поискате да пуснете google ads. Няма нищо лошо да споделите това, което ви харесва или да промотирате някакъв продукт или услуга, но моят съвет е да избягвате скритата реклама. Нека да е ясно, когато е реклама. Освен това ви съветвам да рекламирате само продукти, които ползвате и харесвате действително. Блогърът не е просто автор на рекламни текстове, той е човек, който споделя личното си пространство с читателите. Би било много нечестно към тях, ако ги подведе и излъже да ползват продукти и услуги, от които самият той не е доволен. Ето ви пример за рекламна статия на продукт, който много харесахме всички вкъщи, използваме марката от години, и препоръчах с пълното убеждение, че ще е полезен и на други хора. И още нещо - недейте да превръщате рекламите в самоцел. Може да си помогнете с някоя реклама за разходите по сайта или да компенсирате времето, което отделяте за писане, но когато един хубав блог се комерсиализира прекалено, губи последователи и постепенно се обезсмисля и обезличава. Нека рекламата е с мярка и за мен в този случай правилото е - колкото по-малко, толкова повече.

И накрая техническите и финансовите подробности, които никак не са маловажни. Имате два варианта - по-лесен и безплатен и по-скъп и платен, но по-професионален.

Първият е по-лесният. Избирате си някоя безплатна блогърска платформа, ето ви примери за такива:

www.blogger.com

www.tumblr.com

www.weebly.com

В тях ще намерите и платени, и съвсем безплатни тамплейти за вашия блог. Следвайте стъпките, описани в сайта и за един час сте готови.

Вторият - по-сложният и по-скъпият, но според мен и по-хубавият вариант, който препоръчвам, в случай че сте решили да се захванете сериозно. Ако сте като мен и нямате никакви технически познания, ще се наложи някой да ви помогне. Ако нямате приятел, който да го направи, наемете си професионална помощ, не е безбожно скъпо и се прави веднъж. На мен ми го направи големият ми син, беше му първият сайт, а сега се занимава с това и професионално, и съответно моят сайт става все по-хубав. Благодаря ти, Теди! И така, ето и стъпките.


1. Купувате домейн име от сайт за домейни. Препоръчвам ви да е с разширение .bg, ако аудиторията ви е предимно в България. Моят първи сайт беше с друго разширение и после го смених, което затри доста от първоначалните ми статии и ми отвори много работа. Домейн името на моя сайт например е mamaninja.bg. Струва около 50-60 лв на година.
2. Купувате хостинг - това е сървърът, където ще качат блога ви. Цената на хостинга варира много спрямо посещенията и големината на сайта. За начинаещ блогър, с малка или средна аудитория, хостинг план за 10-20 лева на месец би бил напълно достатъчен. Този план винаги може да се увеличи на по-висок при нужда.
3. Избирате си платформа. Има няколко такива, като най-разпространената и лесна за работа е wordpress.
Ето и линк за работа с wordpress, ако сте смели и решите да се справите сами.

На всички начинаещи блогъри пожелавам успех. Бъдете искрени, правете своето нещо с обич и всеотдайност, забавлявайте се, споделяйте и удовлетворението няма да закъснее. За поддържането на фейсбук страницата ще пиша допълнително. :)

**************

Прочетохте ли Имаш ли време за себе си? 

Този текст ни изпрати Яница Минкова и мисля, че няма майка, която не би се съгласила с него. Въпреки че привидно работодателите не дискриминират жените след майчинство, ако за едно и също работно място кандидатстват майка, необвързана жена и необвързан мъж, кого ще предпочетат според вас? А колко майки се връщат на работа след майчинство, само за да открият, че вече няма къде? Отговорът всички го знаем. А всъщност работодателите не знаят какво губят! И ако вместо да се чудят как да се отърват от жената след майчинство, й дадат шанс, ще бъдат много приятно изненадани. Ето какво ни написа Яница.

След като в СV-то няма отделна графа за това дали имаш дете или нямаш, най-важният и първи зададен въпрос по време на интервюто за работа е дали имаш деца.

По-спокойно, мили работодатели! Не се бийте кой да НЕ вземе на работа жена след майчинство. От това губите само Вие!

Ето пет причини майката да се справя перфектно в офиса, да е продуктивен служител и добър колега.

1. Социализация

Ние имаме спешна нужда от социализация, искаме да спрем да говорим за памперси, мляко, ако, пране, прах, тръшкане, мрънкане, кой в колко ще излиза на площадката и какво ще правим в това лошо време. Ние копнеем за добри служебни отношения и не търсим интриги и клюки, защото нямаме време за такива неща. Искаме нормален човешки контакт и приятелство.

Една различна семейна история

2. Продуктивност.

По-продуктивен служител от майката няма! Мога да съм адекватна пълен работен ден и то без да съм спала през отминалата нощ, нищо няма да ми убегне. Това упражнение съм го правила две години и съм го отренирала добре. "Уморена съм" е забранена дума в речника на майката, а за единица време тя е способна да свърши повече работа отколкото очаквате.

3. Мултитаскинг

Мога да върша поне 10 неща едновременно без да забравя за първото, с което съм се захванала. Ако не ми вярвате, заповядайте да ме видите у дома как едновременно сменям памперс, говоря по телефона, готвя бебешко пюре и вечеря от три ястия, пера, гладя и подреждам шкафа с играчки, който по-голямото дете е разхвърляло.

Търсенето на работа

като приключенски екшън

4. Справяне с екстремни ситуации

Дори да е спрял тока, мога да ползвам тоалетната и на тъмно, защото поне ще съм сама вътре, няма да има излишно мрънкане. И да не ползвам обедна почивка, няма да е голяма загуба за мен, защото през последните 2 години буквално съм забравила какво е това. Майката е способна на неподозирани геройства и дори няма да забележи, че прави нещо необичайно, от което друг би се оплакал.

26905939 10208972596592250 1711502472 o

5. Добра организация

По-организиран човек от майката няма, нейната супер сила е в правенето на графици и спазването им. Майката е свикнала да разчита на собствените си сили, защото е всеизвестен факт, че докато си е вкъщи с бебето, тя "нищо не прави" по цял ден и затова всички извънредни задачи се стоварват на нея. Затова тя не само си прави точен график, с който не пропуска и най-незначителните ангажименти, а на всичкото отгоре успява и да го изпълни.

Вие продължавайте да се биете кой да НЕ вземе жена след майчинство на работа, защото детето й ще се разболява, защото ще отсъства от работа, но реално погледнато, докато тя е на работа, 100% ще отметне много повече задачки от онези колеги с клатещите се крака.

Но кой ли се замисля за това?!

*******************

Прочетохте ли 5 идеи за работещи мами? 

Препоръчваме ви още и Кога е подходящият момент да започнеш нещо свое?

Автор: Ина Зарева

Нека си го признаем. Умираме от страх! Всички козметични грижи, гладувания, спортувания, търсения, намирания, физически, душевни и духовни катарзис - цялото това надбягване с времето не е просто суета. Това е дълбок, ужасяващ страх, че един ден ще бъдем сами и непотребни на никого. Че това, от което сега не ни стига въздух и време, един ден ще е минало. Хората, на които държим, ще избледнеят един по един като стъпки в пясъка. Накрая ще дойде океанът от самота и ще заличи всичко, като че никога не го е имало. Да, умираме от страх да не останем сами, след всичко, което сме имали.
Според Мария Станкова, Самотата и Старостта чакат търпеливо пред вратата, а Самотата е дълга като бримка – допълва Добромир Банев.
Нали знаете как е в дълго чаканата събота - надуваме я с очаквания, напълваме я с планове, разтягаме я от желания. А когато се събудим и е събота, изпадаме в истински нервен срив – кое по-напред да направим. Да чистим ли, да сготвим ли, да се поиграем с децата ли, да се разходим с приятели ли, да дочетем книгата си ли, да погледаме филм, да спортуваме, да се разкрасим, да попътуваме, да се отдадем на хобито си ли, или просто да поспрем и да се огледаме? Докато се борим да свършим колкото се може повече от всички тези неща, съботата поизморена, поизстрадала и позахабена си е тръгнала тихомълком.
Така става и с живота ни. Изнизва се като прекрасен почивен ден, а дългите делници, като че никога не са били.
Децата ни вече представят първите си гаджета, докато ние все още усещаме вкуса на първата целувка върху устните си.
Любимите ни вече разпръсват сребърен прах в косите, докато ние все още ги имаме за тийнейджъри.
Приятелите ни се разболяват и умират, докато ние все още се каним да повторим щурите си купони с тях.
„Животът е много кратък и много сладък“ – ми каза 93-годишната ми баба, часове преди да почине. Как е възможно да не е уморена и смазана под толкова много години трудности, загуби, мъки? – мислих си. Та аз самата едва издържам понякога.
Поколението на нашите баби беше гордо, твърдо и по детински радващо се на живота. То не се депресираше, то се ядосваше. То не се еманципираше, то не отстъпваше от мястото си. То не се уморяваше да живее, а живееше, за да се уморява.
Като бях на 29, казах на един приятел психолог, че няма изобщо за какво да живея повече. В този момент имах всичко, за което някога съм мечтала, че отгоре. Следователно нямаше какво друго хубаво да ми се случи, а ме чакаха само спадове и загуби. Той много дълго ми се смя. Сега, години по-късно водя онова ми 29-годишно аз с още едно дете, още две професии, още десетки приятели, голямо количество смях, любов, видени и преживяни красоти, емоции, екстази, достигания и мечтания. И с много истински загуби и спадове, разбира се. Но важното е, че не ми се случиха само те. И че то не беше право.
Животът е много сладък и много кратък – каза баба, която не покани Самотата и Старостта да влязат в живота ѝ, до последния му ден. Дори да ги усещаше в и около себе си, се правеше, че не ги забелязва. И те се дръпваха в ъгъла и сумтяха разочаровано.
Дали самотата се страхува от ботокс и лифтинг? Не знам. Но знам, че самотата се бои от любовта. И колкото повече обичаме, толкова повече имаме за обичане и толкова по-малко за остаряване.
Дали ще е дълга старостта, зависи само от това колко силно го живеем този живот. Колко истински го искаме. Колко страстно му се отдаваме.
И колко много не ни е страх да се уморим. От живеене, обичане, губене и плачене. Защото умората е тази, която те кара да спреш, да поемеш въздух и да продължиш още по-надъхано. Умората не идва на дивана, докато захапали края на одеялото го гледаме този живот как си отива, и още жив го оплакваме. Умората не идва, докато стоим на брега, вместо да плуваме. Нито докато прекосим океана набързо с луксозна яхта. Умората от живеенето идва с плуването до отмала, до удавяне, до безсъзнание. Тогава умората от живота не идва никога, а Старостта и Самотата недоволстват в ъгъла.
Това да ти е умората – казваше същата тази моя баба – да готвиш за деца! – докато аз недоволствах колко много работа имам около тази печка.
Един ден децата ми ще са на хиляди километри от мен, моята печка и моята умора по тях. Ще си готвят сами или ще им готвят други. Един ден многоцветният безпорядък в къщата ми ще се превърне в скучна бяла суета. Един ден денят ми няма да е разпънат на 24 части, а ще се търкаля безцелно по улиците. Един ден ще погледна в ъгъла, ще се оплезя на Старостта и Самотата и ще поканя всичките си приятели на бастунено парти.
Един ден ще кажа на някого, че животът е много кратък и много сладък, а той ще ме запомни с парфюм, молив за очи и книга.
Един ден, но дотогава ще пазя съботата. Няма да я раздувам, няма да я насилвам, няма да я прокъсвам от желания. Ще я вдъхна от аромата на палачинки с ягодово сладко сутринта, до този на хубаво питие по залез. Ще я разгърна бавно като важна книга. Ще я целуна нежно като бебе. Ще я разходя за ръка като възрастна двойка. Ще я обичам, поне както обичам съпруга си. Ще я огледам, както оглеждам белите си кичури. Ще я сготвя като ароматно задушено. Ще я напиша и ще я изпея. И ще я оставя да ми отвърне със същото. Без да ме е страх, че ще свърши. Защото следва неделята. Когато наистина ще си почина.

************

Прочетохте ли Мъдростта боли?

Препоръчвам ви и За трохите по пътя

Автор: Мария Пеева

Не ме вини, снахо мила. Голяма напаст сме. Първо, на връх рождения ти ден те заразихме с въшки. И то не стига, че Коко ги домъкна от училище, ами като му казах, че двамата с Теди сте въшлясали, ме гледа с тия ми ти невинни сини очи и ми вика:

- Ето значи от кого съм се заразил!

Даже и виновни излязохте. Ама какво да направя, като толкова те обича Коко и все гледа да те гушне. Е, от много гушкане, прихванахте бубите.

20156032 10207956492350279 8428509346179434783 n

Ами кучетата? Не ти стигат вашите две, че те дърпат, и ти вият, и ти цапат, ами и нашите песове, щом те видят, и двамата са върху теб да те оближат. Да не те плаша, ама и на бебето така ще правят. Ти не че си от страхливите де.

Пък сега и с тоя вирус, където го прихванаха всички вкъщи… Ти ще раждаш тези дни, а момчетата се натръшкаха с по четиридесет градуса. Треска ме тресе, ама не от грипа, а да не вземат и това да ти лепнат.

Но в наша защита ще кажа, че никое друго бебенце няма да бъде толкова обгрижвано, и обичано, и облизвано, и разсмивано, колкото твоето. Четирима чичовци го чакат, да, четирима, и брат ти броя, и всеки си е наумил на какво ще го научи и на какво ще си играе с него. Не знам кога ще се дореди татко му до него, толкова желаещи има вече на опашката.

Косьо каза, че ще рита с него и ще го научи на всичките компютърни игри. Не че баща му не ги владее, но бас ловя, че малкият ще се крие от татко си и ще тича у нас да играе. Коко каза, че ще му готви и ще му рисува, и клипчета ще снима с него. От малък ще го открехне на всички джентълменски похвати, и комплименти ще го научи да прави. Алекс… Алекс каза, че много ще го гушка и понякога ще го побийва, ама само като не слуша. Но такъв си е Алекс, все с лошото почва, иначе е душа човек. Онзи ден като разчиствах играчките, гледам в една кутийка подредени колички. Питах го да не ги е забравил, че не си играе с тях, а той ми отговори съвсем сериозно и даже малко строго: 

- Не, тези ги пазя за бебето на Яна и Теди, като порасне, да му ги подаря.

Освен това да те предупредя, че сме много ревливи. Хеле аз, ама и момчетата пускат по някоя сълза. Ще ревем на раждането, ще ревем на изписването, после на погачата, после на рождените дни, на всеки първи учебен ден, както и на последния, и изобщо с нас от рев и от смях няма да се отървеш. Помниш ли как всички ревахме, като заминахте за Англия с Теди? Ей така ще е. 

1009851 10201408926518851 841960510 n 1

Само свекър ти не реве, но той пък е най-смешен. Онази вечер, както си седи и ни в клин, ни в ръкав скокна изведнъж:
- Бебето къде ще спи, като ни го дават в събота и неделя? Ми трябва да купим креватче!
- Ванка, спокойно! - му казвам. - Първо, не знаем дали ще ни го дават всяка събота и неделя. Може майка му изобщо да не иска да го дава. А дори да иска - все пак си има и друга баба. Може у Петя да ходи в събота и неделя.
А Ванката мълча, мълча, пък изтърси:
- Петя винаги може да идва да го вижда тук.

Такива сме ние, Пеевите, ту въшливи, ту кекави и сополиви, ту ужасно обсебващи, но… поне сме обичливи.

Но ти това си го знаеш. Затова и ни прощаваш останалото.

А аз си пазя онова, което ми написа веднъж. И като се притесня, че много ти досаждаме, си го вадя и си го препрочитам.

Ти може и да не си случила на семейство, но аз наистина случих на снаха.

****************

Прочетохте ли Иван ще да е?

Автор: Мария Пеева

Когато Коко разбра, че сме поканени при самия шеф Манчев, за да готвим заедно… Иска ми се да бях снимала онзи момент, за да ви го покажа. "Мамоооооо! Наистина ли? Ама да не се шегуваш! При шеф Манчев!!!" След пет минути скачане из къщи, след като тотално подлуди кучетата и едва не настъпи възмутения от тази врява котарак Фройд, Коко най-после се успокои и се обади по телефона на всичките си приятели да им се похвали.

Не си спомням на възрастта на Коко да съм имала неговия афинитет към готвенето. Мама не обичаше да й се пречкам из кухнята и след като няколко пъти ме изгони, не посмях повече да я прекъсвам. Но си спомням, че макар да не ми разрешаваше да се бъркам на свещенодействията й, понякога ми позволяваше да седя на малкото диванче и да я наблюдавам, а накрая ми даваше да оближа останалата течност от кексовото тесто или великолепния баварски крем, който приготвяше. Мама беше от тази порода готвачи, които владеят малко рецепти, но ги изпълняват съвършено, прецизно и чисто - все едно извършва хирургическа операция с деликатните си ръце. Освен това тя никога не експериментираше. Когато след години самата аз станах домакиня и започнах да готвя, винаги се ужасяваше от моите кулинарни фантазии и заявяваше снизходително: В лещата се слага само кимион, а в боба - джоджен. Тя го наричаше гьозум, по турски. Баба ми е отраснала в турска махала в Пловдив и мама беше научила от нея много думички (и рецепти) на турски и арменски, които оцветяваха и без това пъстрата й реч. Когато се разболя от деменция, първите признаци бяха, че започна да забравя перфектните си рецепти и току-правеше вълшебните си курабийки без захар или пилето с бира без бира. Много е тъжно как болестта ни отнема близките ни хора късче по късче. Но понякога докарвам някое ястие с нейния вкус от детството ми… и това ми връща отново онези дни и моята майка, която при всичката й строгост и мнителност, обичах и се възхищавах с цялата си невинна детска душа.

Може би защото винаги съм искала да бъда част от готвенето у дома, позволявам на момчетата да творят из моята кухня, стига да имат желание. Теди се научи да прави някои гозби и гладен няма да остане, но той пък и случи на жена кулинарка, та няма особен стимул да се развива в тази насока. Косьо проявява любопитство само когато е гладен, но може да си направи сам спагети, сандвич, салата, кремче… Справя се, макар и без голямо желание. Но Коко… Коко е абсолютен фен на всички кулинарни предавания и готви с огромно желание при всяка възможност. Веднъж ми беше казал, че иска да стане готвач. Не знам дали това е неговото призвание, времето ще покаже. Но със сигурност знам, че и да не стигне до висотите на кулинарното изкуство, поне ще готви с радост и удоволствие за семейството си. А какво по-хубаво от това?

Поканата от шеф Манчев ни изненада изключително приятно, а да влезем в кухнята на истински ресторант беше много вълнуващо - не само за Коко, но и за мен. Шеф Манчев на живо е един колкото голям, толкова и усмихнат човек, с дълбок глас като на оперен певец, който веднага приковава вниманието. На всичкото отгоре изобщо не се държи като истинска звезда, каквато е всъщност - напротив, пред вас застава един съвсем земен и много благ човек, само проницателният му светъл поглед зад рамките на елегантните очила ви респектира и издава, че това е човек, който не само се цели нависоко, но и постига целите си. Изключително впечатляваща личност.

DSC 5576

Тъй като всички деца обичат бургери, шеф Манчев предложи да сготвим домашен бургер от книгата му с рецепти “Мечти и кошмари” с 61 рецепти. Не мога да не похваля Коко, който под зоркото око на шеф Манчев и с малко помощ успя да се справи сам почти с всичко.

DSC 5485

Много се впечатлих както шефът му обясняваше подробно и прецизно не само процеса и тънкостите на приготовлението, но и правилата за безопасност - като започнем от миенето на ръцете и стигнем до рязането с нож или как се слагат продуктите за пържене, така че да не те изпръска горещата мазнина. DSC 5428

 

Без повече бавене ще ви опиша рецептата, за да пробвате и вие у дома домашния бургер на шеф Манчев. Вкусът е повече от невероятен и ни най-малко не преувеличавам. За да стане бургера наистина като по рецептата, необходимо е на предния ден да си приготвите маринования лук, а соса - няколко часа предварително. Не че иначе няма да стане вкусно, разбира се :)

Домашният бургер на шеф Манчев

Маринован лук:
Шеф Манчев го беше приготвил предварително, защото трябва да престои 24 часа в хладилника. Иначе рецептата е следната:
3 глави червен или бял лук
3 скилидки чесън
4 дафинови листа
10 зърна бахар
200 мл оцет
3 с.л мед
8 с.л. Захар
Розмарин и мащерка

Измитият лук нарязваме на шайби. Слагаме оцета и всички останали съставки да врат 5 минути, после добавяме лука и варим още пет. След като изстине, прибираме в хладилник за 24 часа.

DSC 5488

За соса (сосът е много специален, да го опитате непременно)
1 морков
1 глава лук
1 скилидка чесън
Половин ябълка
1 червена чушка
60 мл олио
200 г доматено пюре
50 г горчица
Щипка къри
50 гр. Захар
1 ч.л. пушен червен пипер
400 мл зеленчуков бульон
2 с.л. сос Уорчестър (слага се след като се свали от котлона.
Сол и черен пипер

DSC 5516

Настъргваме на ситно моркова, чесъна и необелената ябълка, лукът нарязваме на кубчета. Задушаваме в загрятото олио, добавяме почистената и нарязана на ситно чушка. Овкусяваме с подправките и доматеното пюре, после доливаме с бульона. Когато течността изври наполовина, сваляме от котлона и пасираме. Минаваме през цедка, добавяме соса Уорчестър и оставяме да се охлади.

За бургера (това е за 4 порции):

600 г телешка кайма (не знам откъде шеф Манчев взима каймата за ресторанта си, но беше страхотна)
100 грама сланина
8 тънки листа бекон
160 гр камембер
Щипка канела
Сол и черен пипер
4 питки за бургер
Малко нарязани листа айсберг

DSC 5436

Омесваме каймата със солта, пипера и канелата. (Вкусът на канелата изобщо не е натрапчив, но бургерът стана много пикантен с нея, не я пропускайте.) Сланината нарязваме на дребни кубчета и отново омесваме с нея, а после прибираме в хладилника да стегне.

От каймата правим бургери приблизително с размера на питката. Печем на грил тиган или барбекю за няколко минути от всяка страна. Малко преди да са напълно готови, слагаме камембера да се разтопи, а парченцата бекон запичаме.

DSC 5461

Питките разрязваме по средата и също леко запичаме.

DSC 5474

 

Намазваме двете половинки на питката със соса, после слагаме листата айсберг, шайбите лук, по две листа запечен бекон и бургера с разтопения отгоре камембер. Поливаме с още малко сос и затваряме с другата половина.

DSC 5501

DSC 5537

Под рецептата в книгата пишеше, че е любима на екипа на “Кошмари в кухнята”. Е, ще ви призная, че вече е любима и на нас. 

Благодаря ви за невероятното преживяване, шеф Манчев! И ви умолявам, ако все пак намерите време, да направите курс за малки готвачи. Ще направите щастливи много деца и техните родители! Великолепните снимки са на моята приятелка и жрица на спомените Ивелина Чолакова, която не устоя и също опита от бургера. 

26232831 10209420693508101 315735120176137492 o

И не само тя, всички похапнахме, поприказвахме си и се възхитихме на салатата и предястието, които междувременно се приготвяха за клиенти.  

DSC 5554

DSC 5591

DSC 5611

 

Накрая си позволявам да ви препоръчам и ресторант Кактус, където може да опитате кулинарните изкушения на шеф Манчев. Уверявам ви, че там ще намерите само мечти, кошмари няма да откриете, нищо че книгата се казва "Мечти и кошмари". А ресторантът ме впечатли, не само защото кухнята е превъзходна, с изключително качествени продукти, които са подредени като в същинска аптека, и не само защото цените са съвсем нормални, а хората - усмихнати и любезни. А най-вече заради уютната атмосфера, едновременно елегантна и гостоприемна, изискана, но без грам претенциозност и фалш. Място, където, признавам си, за първи път отидох, но подозирам, че ще ни стане любимо семейно заведение. Стига да ни търпят, разбира се. Това, което ми направи отлично впечатление е, че в ресторанта имаше както семейства с деца, така и хора, които очевидно бяха на бизнес среща.

DSC 5613

 

Коко ми прошепна на влизане: "Мамо, ние сега ще готвим ли за клиенти?", но когато приключихме с бургерите, вече нямаше никакво желание да ги дава на когото и да било. Така че ако някой ден става професионален готвач, едно от нещата, които ще трябва да научи е, че готвачът готви не само за себе си :)))) Нали, Коко?

Но ти си щедра душа и обичаш да споделяш, макар че изяде бургерите на братята си на път към вкъщи. 

- Нищо, мамо, аз вече мога да им правя винаги, когато поискат! - каза моят малък готвач и се усмихна доволно.

За книгата може да прочетете повече тук. И моля ви, непременно да пробвате рецептата за домашен бургер и да ни пишете :)
А ето и защо за децата е полезно да готвят.

Автор: Данаил Найденов

Разказаната от Мама Нинджа история за преживяването на нейна приятелка и детето ѝ в детски кът ме накара да стисна чашата си с вода толкова силно, че успях да я счупя и за щастие не отнесох нито един шев. Мислех, че това се случва само по филмите. Уви, не е така. Случва се и в реалността. Ето я и въпросната случка, споделена от Цвети Цекова.

Значи, днес в един детски кът, забелязвам как едно момченце налага с все сила Тони по главата с тенис топка. Та, навлизам вътре като хаваец в иглу, за да видя какъв е проблемът на хлапето с моето хлапе. И виждам нещо неочаквано:
Един татко лежи в басейна с топките и се хили, а отсреща друг снима с телефона сценката с издевателството над Антоновата главица.
Питам най-учтиво:
"Извинете, мили ми анаболни господа, с нотки на псевдо хипстъри, защо вашето дете се държи като Чък Норис на първолаците, а вие сте крайно задоволени от това, като примати пред бананова сергия?"
Отговорът:
"Добре, де. Няма да го бие повече, аре..."

И така. Културно ми стана, някак. Спокойно. Лежерно, дори.
PAIAK.


В реалността се случват и множество други събития с необратими последствия, които обаче не се дължат само на случайността. Дължат се на възпитанието и по-скоро на погрешното такова, особено ако съдим по случката на въпросната дама. Разбира се, тъпомерът вече има нова скала за измерване и в неговия пик стои бащата с реакцията си, която, ако беше малко по-умна, щеше да е най-малкото малоумна. Без да генерализирам и да изпадам в абсолютизъм, то най-вероятно същите малоумни бащи са изхвърлили от себе си онези момчета и момичета, които убиват котки и кучета за удоволствие, ритат просяци, чупят прозорците на тролеи и се имат за точно толкова недосегаеми, за какъвто се имаше Антонио Монтана под въздействието на кокаин в блестящия „Белязаният“ на Брайън Де Палма. Бързам и да се презастраховам, защото не съм наследник на Нострадамус и не знам какво пале ще излезе от моето собствено дете, което така умело съм облякъл в безгрешие като всеки един друг родител, но все пак има граници – онзи абсолютен интерстелар, отвъд който стоят осемдесетте процента. Сещате се.
Процентите най-вероятно са повече и това се обяснява с общата ни народопсихология, в която е напълно нормално жената да стои пред печката и да върти манджи, докато мъжът коли прасе, маже бузите на децата с кръв, а дни след това не изтрезнява по потник и слипове пред новинарските емисии, гордо отпиващ „от чичовата домашнярка“. В същата тази народопсихология е релевантно да се измерва мъжеството с насилие и то не само над подопечните вкъщи, но и в кръчмата, а оттам проекцията директно попада и върху училището, където се събират сборището от нереализирани бащини мечти, ескалирайки по линолеума на безрасъдството.
Да адмирираш детето си, което удря с топка друго дете и едновременно с това да го снимаш с телефон, радвайки му се, е нищо повече от дебилизъм в крайна форма. Абсолютен нонсенс, който не би се поддал на лечение поради закърнелия мозък на оператора и възпитателя. И не, не са виновни детските филмчета като „Уили Койота и Бързоходеца“, „Костенурките нинджа“, „Самурай Джак“ или „Наруто“ за това, че децата ви първо ритат, а после питат. Не са виновни и учителите в детските градини и училищата, че не успяват да озаптят малките ви хулиганчета с неонацистки възгледи. Виновни сте вие, малоумници! Виновни сте, че не сте успели да се откъснете от средата, която ви е превърнала в класически ретроградни балканджии, така умело гордеещи се с трите морета и прикриващи разбитите си мечти с маската на алкохолизма и битовото насилие.
Парадоксалното в случая е, че нито една от възможните ответни реакции не е релевантна и възпитателна в случая. Поставяйки се в конкретната ситуация, то първичното в мен би опитало да вземе превес и да ме накара да разбия самодоволната мутра на бащата-идиот (да ме извиняват лекуващите се от идиотизъм). Пагубното в случая е, че това ще има катастрофални възпитателни последици. От другата страна изпъква примирението, в което също не желая да възпитавам детето си – библейският принцип за обръщането на другата буза доказано не работи, което от своя страна води до нуждата от мигновеното взимане на балансиращо решение. Какво е решението обаче и зависи ли то от пола на пострадалата страна на родителя? Хамлет би се молил езикът на черепа да може все още да пее (превод: Валери Петров), за да му даде правилния съвет и да го посъветва как, по дяволите, да постъпи. Аз пък се моля да заживеем в свят, в който рационализмът да бъде не екзотично звучаща думичка, а наложен принцип.

Данаил вече ни е гостувал с историята си Татко е машина, но го познавате най-вече от страхотните му ревюта в popcornmoviesbg.com.

Историята на Цвети ни изпълни с възмущение, не защото едно дете е ударило друго с топка, това може да се случи на всеки. А защото това става с одобрението на бащата. Ето така се посяват семенцата, от които израстват нашите цветя на злото. Препоръчвам ви да прочетете и То е напаст, която убива. Защото всичко започва от пясъчника.

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook