Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Цяло село е нужно,
за да се отгледа едно дете.

Голямото оливане

Автор: Мария Пеева

Сега вече наистина ще ядосам някои хора, но не мога да не си го кажа. Хора, оливаме се с тези балове. Прекаляваме. Знам, че е важна стъпка в живота на децата, знам, че всички го правят, но дали не трябва някъде да сложим граница?

Онзи ден позната ми сподели, че са теглили кредит. Четирицифрен заем, с лихви и всичко, за да могат да си направят бала на детето „като хората“. Жената изглеждаше въодушевена. Тоалет на детето, тоалети на семейството, куверт за бала за детето плюс отделно ресторант за родата и семейните приятели. И разбира се, лимузина под наем, фризьори, грим и така нататък. Пропуснах снимките, цветята, подаръците за учителките и всички екстри.

Те не могат да си го позволят. „Детето“ после ще учи някъде и още 4 години ще е на тяхна издръжка. На средни заплати са, но вече имат кредит за жилище. Имат и по-малко дете. Защо им трябва да се гърбят с още един заем за сериозна сума? Защото всички правят така. Защото какво ще кажат хората.

Ами – каквото си искат да кажат. По-важният въпрос е кога ще се научим да си правим сметката? Някои биха възразили, че като цяло е хубаво и за бизнеса да има такива празници – за ресторанти, шивачи, фризьори, гримьори. „Ден година храни“, както се казва. Според мен всички тези бизнеси ще са по-добре, ако клиентите им могат да си позволят да ги използват целогодишно, а не от празник на празник. Но не, българите сме по мащабните проекти. Друго си е да събереш цялата рода до девето коляно за абитуриентската на „детето“, нищо че не са го виждали от кръщенето насам.

А какво печели „детето“ от цялата работа, освен една камара парфюми, гащи и чорапи, вратовръзки, ризи и някой лев в пощенски плик? Печели изнервени родители, които са се нагърбили да връщат заем с лихви, но пък за сметка на това са удовлетворени, че са си изпълнили дълга пред родата и пред наследника, и са направили „каквото трябва“.

Докога ще робуваме на хорското мнение? Не си мислете, че съм по-различна. Преди пет години бях на същия огън. Балът ни излезе почти колкото сватба. Весело беше, мило беше, но на колко хора можеш да се зарадваш и на кого да обърнеш внимание по-напред? Детето си ли да изпратиш, или да посрещнеш прииждащите роднини? Най-много ме е яд, че в цялата лудница не можах изобщо да почувствам емоцията, която подобен празник носи. Бях толкова заета с хилядите детайли по тържеството, толкова разпъната между гостите, че бързах да изпратя Теди на бала, за да „отхвърля“ най-важното и да продължа нататък със забавляването на 100 души, дошли специално да уважат празника ни. Без никакво преувеличение ви казвам, че много повече се радвах и вълнувах на събирането в училището на Теди, няколко дни по-рано, когато официално им връчиха дипломите. Тогава се наплаках от сърце. Нямаше ресторанти, нямаше прически и тоалети, нямаше лимузини. Но имаше официална реч с пожелания, тържествено връчване на дипломите, ритуал с хвърляне на шапките и много, много емоция. Тогава наистина усетихме, че децата ни са пораснали и детството свършва тук. Абитуриентският бал беше просто едно наддаване да видим кой е с по-голямата кола и по-красивата рокля. А те всички са толкова красиви, усмихнати и заредени, че няма никакво значение дали роклята им струва 5000 лв или 50. Не е ли така? Значение има само за майката, която ще тегли заем, за да не остане по-назад нейната дъщеря от съученичките си и да не се почувства ощетена.

Преди 25 години бяхме абитуриенти и ние с моя съпруг, от един клас. Иван е полусирак, баща му почина, когато беше на 16 години. Бяха онези смутни времена на приватизация, съкращения и големи промени, които нашите родители изнесоха на гърба си. Свекърва ми остана без работа и двамата й сина работеха още като ученици, за да дадат едно рамо в семейния бюджет. Моите родители не бяха богати, по онова време все още никой не беше. Но аз съм една дъщеря, дълго чакана, бяха се „приготвили“ и за абитуриентска, и за сватба някой божи ден. Обаче аз инатливо същество, и от малко проклето и своеволно. Без даже да питам Иван какво мисли, казах на нашите, че абитуриентска няма да има. Не искам и толкова. По онова време вече давах уроци по английски, събрах си парите и сама си купих роклята. Докарахме се с Ванката според нашия си джоб и отидохме на бала не по-малко красиви и усмихнати от всичките си съученици. Обяснения не сме им давали, а и те не са ни искали. Обаче ни се радваха. Даже мисля, че и малко ни завиждаха, че се справяме сами и никого за нищо не питаме. Сякаш по онова време младите бяха над материалните неща и никой с никого не се сравняваше. Може би и сега ще са такива, ако им го позволим.

Не знам дали е за хвалба тази история, след като после напълно изневерихме на себе си и направихме бала на първия си син, точно както хорското мнение го изисква – разточително, пищно, с всичките му адети. Но все повече си мисля колко е важно да научим децата си на това, което ние двамата знаехме като хлапета, а после сякаш го забравихме по пътя. Няма никакво значение откъде ще тръгнеш, и как, ще има ли ритуали и тоалети, и колко пари носиш в джоба. Няма значение дори кои са майка ти и баща ти.

Къде ще стигнеш е важното.

 

 

А ако не знаете историята ни с Иван, можете да я прочетете тук. Една ученическа любов, нищо кой знае какво. Но за нас двамата - всичко.

Последно променена в Вторник, 25 Април 2017 14:29
Прочетена 24356 пъти

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook