Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Голямото оливане

Автор: Мария Пеева

Сега вече наистина ще ядосам някои хора, но не мога да не си го кажа. Хора, оливаме се с тези балове. Прекаляваме. Знам, че е важна стъпка в живота на децата, знам, че всички го правят, но дали не трябва някъде да сложим граница?

Онзи ден позната ми сподели, че са теглили кредит. Четирицифрен заем, с лихви и всичко, за да могат да си направят бала на детето „като хората“. Жената изглеждаше въодушевена. Тоалет на детето, тоалети на семейството, куверт за бала за детето плюс отделно ресторант за родата и семейните приятели. И разбира се, лимузина под наем, фризьори, грим и така нататък. Пропуснах снимките, цветята, подаръците за учителките и всички екстри.

Те не могат да си го позволят. „Детето“ после ще учи някъде и още 4 години ще е на тяхна издръжка. На средни заплати са, но вече имат кредит за жилище. Имат и по-малко дете. Защо им трябва да се гърбят с още един заем за сериозна сума? Защото всички правят така. Защото какво ще кажат хората.

Ами – каквото си искат да кажат. По-важният въпрос е кога ще се научим да си правим сметката? Някои биха възразили, че като цяло е хубаво и за бизнеса да има такива празници – за ресторанти, шивачи, фризьори, гримьори. „Ден година храни“, както се казва. Според мен всички тези бизнеси ще са по-добре, ако клиентите им могат да си позволят да ги използват целогодишно, а не от празник на празник. Но не, българите сме по мащабните проекти. Друго си е да събереш цялата рода до девето коляно за абитуриентската на „детето“, нищо че не са го виждали от кръщенето насам.

А какво печели „детето“ от цялата работа, освен една камара парфюми, гащи и чорапи, вратовръзки, ризи и някой лев в пощенски плик? Печели изнервени родители, които са се нагърбили да връщат заем с лихви, но пък за сметка на това са удовлетворени, че са си изпълнили дълга пред родата и пред наследника, и са направили „каквото трябва“.

Докога ще робуваме на хорското мнение? Не си мислете, че съм по-различна. Преди пет години бях на същия огън. Балът ни излезе почти колкото сватба. Весело беше, мило беше, но на колко хора можеш да се зарадваш и на кого да обърнеш внимание по-напред? Детето си ли да изпратиш, или да посрещнеш прииждащите роднини? Най-много ме е яд, че в цялата лудница не можах изобщо да почувствам емоцията, която подобен празник носи. Бях толкова заета с хилядите детайли по тържеството, толкова разпъната между гостите, че бързах да изпратя Теди на бала, за да „отхвърля“ най-важното и да продължа нататък със забавляването на 100 души, дошли специално да уважат празника ни. Без никакво преувеличение ви казвам, че много повече се радвах и вълнувах на събирането в училището на Теди, няколко дни по-рано, когато официално им връчиха дипломите. Тогава се наплаках от сърце. Нямаше ресторанти, нямаше прически и тоалети, нямаше лимузини. Но имаше официална реч с пожелания, тържествено връчване на дипломите, ритуал с хвърляне на шапките и много, много емоция. Тогава наистина усетихме, че децата ни са пораснали и детството свършва тук. Абитуриентският бал беше просто едно наддаване да видим кой е с по-голямата кола и по-красивата рокля. А те всички са толкова красиви, усмихнати и заредени, че няма никакво значение дали роклята им струва 5000 лв или 50. Не е ли така? Значение има само за майката, която ще тегли заем, за да не остане по-назад нейната дъщеря от съученичките си и да не се почувства ощетена.

Преди 25 години бяхме абитуриенти и ние с моя съпруг, от един клас. Иван е полусирак, баща му почина, когато беше на 16 години. Бяха онези смутни времена на приватизация, съкращения и големи промени, които нашите родители изнесоха на гърба си. Свекърва ми остана без работа и двамата й сина работеха още като ученици, за да дадат едно рамо в семейния бюджет. Моите родители не бяха богати, по онова време все още никой не беше. Но аз съм една дъщеря, дълго чакана, бяха се „приготвили“ и за абитуриентска, и за сватба някой божи ден. Обаче аз инатливо същество, и от малко проклето и своеволно. Без даже да питам Иван какво мисли, казах на нашите, че абитуриентска няма да има. Не искам и толкова. По онова време вече давах уроци по английски, събрах си парите и сама си купих роклята. Докарахме се с Ванката според нашия си джоб и отидохме на бала не по-малко красиви и усмихнати от всичките си съученици. Обяснения не сме им давали, а и те не са ни искали. Обаче ни се радваха. Даже мисля, че и малко ни завиждаха, че се справяме сами и никого за нищо не питаме. Сякаш по онова време младите бяха над материалните неща и никой с никого не се сравняваше. Може би и сега ще са такива, ако им го позволим.

Не знам дали е за хвалба тази история, след като после напълно изневерихме на себе си и направихме бала на първия си син, точно както хорското мнение го изисква – разточително, пищно, с всичките му адети. Но все повече си мисля колко е важно да научим децата си на това, което ние двамата знаехме като хлапета, а после сякаш го забравихме по пътя. Няма никакво значение откъде ще тръгнеш, и как, ще има ли ритуали и тоалети, и колко пари носиш в джоба. Няма значение дори кои са майка ти и баща ти.

Къде ще стигнеш е важното.

 

 

А ако не знаете историята ни с Иван, можете да я прочетете тук. Една ученическа любов, нищо кой знае какво. Но за нас двамата - всичко.

Последно променена в Вторник, 25 Април 2017 14:29
Прочетена 24940 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Майко, разбери ме

Майко, разбери ме

16 Дек, 2017 Отношения

Гушкащо време

Гушкащо време

16 Дек, 2017 Истории

Големият Коко

Големият Коко

16 Дек, 2017 Отношения

Ти все нямаш време за мен

Ти все нямаш време за мен

15 Дек, 2017 Възпитание

Ало? Обажда се Дядо Коледа!

Ало? Обажда се Дядо Коледа!

15 Дек, 2017 Забавно

Facebook