Ангелче ли? Жив дявол

 

Отиваме вчера до мола да вземем единия батко от рожден ден. Решавам да се издокарам, все пак там ще е пълно с младите мамчета от класа на Коко. Червена рокля, обувки на токчета, вталено манто Дезигуал, червено червило, чувствам се жена. Без количка сме, защото Алекс вече е голямо момче и ще ходи за ръчичка с мама.

Да, ама не. Още със слизането от колата се оказва, че сме за различни дестинации. Мама е към входа на мола, Алекс е към автомивката. След кратко пищене, Алекс взима драстични мерки и сяда на земята. Гушвам го на ръце и въпреки усилията му, успявам да го замъкна до асансьора. Обещавам бонбони и младежът малко се кротва.

На първи етаж тръгваме за бонбони, но се сещам, че трябва да мина през банкомат. Банкоматът събужда известен интерес в Алекс и докато въвеждам кода, малката ръчичка се стрелва и натиска няколко копчета. Хоп, грешен пин. Пробвам отново, но Алекс отново е по-бърз от мен. Този път успявам да го спра навреме, поне да не ми блокира картата. Вдигам го почти акробатично с едната ръка във въздуха, с другата успявам да въведа кода, да извадя картата, парите и бележката и да ги натикам в джоба на елегантното манто. Отиваме за бонбони, там протести няма. Докато плащам, парите се разсипват на земята. Обирам каквото успея, междувременно Алекс вече е хукнал към ескалатора. Стрелвам се с неподозирана скорост и успявам да го хвана миг преди да полети. Връщаме се и си досъбираме авоарите, добра жена ми помага. Да живей женската солидарност!

Следва Фънтази. Обаждаме се на батко, който ни обръща нула внимание, само колкото да обясни, че рожденият ден не е свършил и да се спасяваме. Честитим на майката, която любезно ни кани, но как да се случи да седна на маса с Алекс? Той междувременно е съзрял количките и ме задърпва натам. Слава богу, количките са с дистанционно, което означава, че Алекс е седнал вътре, а аз го управлявам. Много по-добър вариант, отколкото да тичам успоредно с количката и да въртя кормилото (което правим обикновено). Да, обаче дистанционното се оказва не толкова лесно за мама, която не е сила с джойстика. След поредица сложни маневри, за да излезем от „паркинга“, при които разместваме всички съседни колички и няколко кончета, (събра се скромна тълпа зрители и мисля, че дочух коментар: Тая дано не е шофьор), момчето се смилява над мен и изкарва количката на открит терен, където е много по-лесно. 20 минути спокойствие. Алекс доволен, аз още повече.

На 20-ата минута се опитвам да го убедя, че е време за влакчето, а после въртележката (вече съм взела билети, няма да стават зян все пак). Пищене до бога! Накрая го хващам и го измъквам насила. Младежът ми удря два шамара. Въпреки причинените ми психически травми го замъквам до влакчето, но той хуква обратно и пак се мушва в количката. Схемата се повтаря. Този път му казвам, че ще го оставя сам и достолепно се отдалечавам и се скривам с надеждата да ме последва. Той ми маха: Чаааа, мама! и продължава да си кюта в количката и да натиска копчета с надеждата да я подкара. Принуждавам се да се върна и да го взема. Замъквам го насила до влакчето, където изведнъж драмата приключва, защото му става интересно. Влакчето върти в кръг, децата са вързани с колан вътре, родителите чакат отвън. В най-вътрешната част на обиколката обаче, Алекс решава, че индианската палатка отвън е по-интересна и някак успява да се измъкне от колана и да увисне на вратата на влака. Момичето с писък натиска някакво копче, за да спре влака, и се втурва едновременно с мен към вагона. Добър е Господ, Алекс е жив и здрав, няма произшествия. Тъй като отказва да слезе, се налага аз да седна във влакчето. Спомняте ли си чиновете на първолачетата като размер? Намалете ги двойно и си представете моя милост, натикана там, сгъната на три. С чанта, манто и всьо. Слава богу, издържам три минути и успявам да се разгъна и да сляза, да сваля Алекс и да го отведа на кончетата, без особени протести и с няколко бонбона подкуп.

На кончетата отново се налага да се возя с него. Този път обаче отказвам да яхна конче и просто се возя и го местя от кон на кон, като му омръзне. Процедурата е свързана с минимален брой залитания (никога не се качвайте с токчета на въртележка). По някое време Коко се появява, рожденият ден е приключил и скача на въртележката в движение. Момичето почва да се кара и осъзнавам, че много ще ми е трудно отново да отида на Фънтази, нищо чудно да ни сложат възбрана на входа. Както и да е, следва возене на хеликоптер, закупуване на още бонбони, още малко пищене и тръшкане и в крайна сметка благополучно се отправяме към паркинга. Прибирам се най-после вкъщи тотално изтощена, рошава и раздърпана, а Пеев ме поглежда и почва да се хили. „Мерче, ти да не беше част от програмата?“ Поглеждам се в огледалото и какво да видя – по някое време от битките с Алекс червилото ми се размазало по цялата физиономия като клоунска уста! А аз си мислех, че хората ми се усмихваха така сърдечно, защото съм много готина!

 

Последно променена в Неделя, 08 Октомври 2017 11:10
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Искам пли плоститулката!

Искам пли плоститулката!

20 Сеп, 2018 Татко Калоян

Майка на деветокласник

Майка на деветокласник

22 Сеп, 2018 Образование

Да ги научим да учат

Да ги научим да учат

18 Сеп, 2018 Възпитание

Колко точно са големи 9-годишните?

Колко точно са големи 9-годишните?

19 Сеп, 2018 Образование

Малкият човек и светът наоколо

Малкият човек и светът наоколо

15 Окт, 2018 Възпитание

У дома

У дома

15 Окт, 2018 Истории

Време назад

Време назад

14 Окт, 2018 Истории

Шерше ла суп

Шерше ла суп

14 Окт, 2018 Забавно

Добра свекърва

Добра свекърва

13 Окт, 2018 Отношения

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам