Ангелче ли? Жив дявол

 

Отиваме вчера до мола да вземем единия батко от рожден ден. Решавам да се издокарам, все пак там ще е пълно с младите мамчета от класа на Коко. Червена рокля, обувки на токчета, вталено манто Дезигуал, червено червило, чувствам се жена. Без количка сме, защото Алекс вече е голямо момче и ще ходи за ръчичка с мама.

Да, ама не. Още със слизането от колата се оказва, че сме за различни дестинации. Мама е към входа на мола, Алекс е към автомивката. След кратко пищене, Алекс взима драстични мерки и сяда на земята. Гушвам го на ръце и въпреки усилията му, успявам да го замъкна до асансьора. Обещавам бонбони и младежът малко се кротва.

На първи етаж тръгваме за бонбони, но се сещам, че трябва да мина през банкомат. Банкоматът събужда известен интерес в Алекс и докато въвеждам кода, малката ръчичка се стрелва и натиска няколко копчета. Хоп, грешен пин. Пробвам отново, но Алекс отново е по-бърз от мен. Този път успявам да го спра навреме, поне да не ми блокира картата. Вдигам го почти акробатично с едната ръка във въздуха, с другата успявам да въведа кода, да извадя картата, парите и бележката и да ги натикам в джоба на елегантното манто. Отиваме за бонбони, там протести няма. Докато плащам, парите се разсипват на земята. Обирам каквото успея, междувременно Алекс вече е хукнал към ескалатора. Стрелвам се с неподозирана скорост и успявам да го хвана миг преди да полети. Връщаме се и си досъбираме авоарите, добра жена ми помага. Да живей женската солидарност!

Следва Фънтази. Обаждаме се на батко, който ни обръща нула внимание, само колкото да обясни, че рожденият ден не е свършил и да се спасяваме. Честитим на майката, която любезно ни кани, но как да се случи да седна на маса с Алекс? Той междувременно е съзрял количките и ме задърпва натам. Слава богу, количките са с дистанционно, което означава, че Алекс е седнал вътре, а аз го управлявам. Много по-добър вариант, отколкото да тичам успоредно с количката и да въртя кормилото (което правим обикновено). Да, обаче дистанционното се оказва не толкова лесно за мама, която не е сила с джойстика. След поредица сложни маневри, за да излезем от „паркинга“, при които разместваме всички съседни колички и няколко кончета, (събра се скромна тълпа зрители и мисля, че дочух коментар: Тая дано не е шофьор), момчето се смилява над мен и изкарва количката на открит терен, където е много по-лесно. 20 минути спокойствие. Алекс доволен, аз още повече.

На 20-ата минута се опитвам да го убедя, че е време за влакчето, а после въртележката (вече съм взела билети, няма да стават зян все пак). Пищене до бога! Накрая го хващам и го измъквам насила. Младежът ми удря два шамара. Въпреки причинените ми психически травми го замъквам до влакчето, но той хуква обратно и пак се мушва в количката. Схемата се повтаря. Този път му казвам, че ще го оставя сам и достолепно се отдалечавам и се скривам с надеждата да ме последва. Той ми маха: Чаааа, мама! и продължава да си кюта в количката и да натиска копчета с надеждата да я подкара. Принуждавам се да се върна и да го взема. Замъквам го насила до влакчето, където изведнъж драмата приключва, защото му става интересно. Влакчето върти в кръг, децата са вързани с колан вътре, родителите чакат отвън. В най-вътрешната част на обиколката обаче, Алекс решава, че индианската палатка отвън е по-интересна и някак успява да се измъкне от колана и да увисне на вратата на влака. Момичето с писък натиска някакво копче, за да спре влака, и се втурва едновременно с мен към вагона. Добър е Господ, Алекс е жив и здрав, няма произшествия. Тъй като отказва да слезе, се налага аз да седна във влакчето. Спомняте ли си чиновете на първолачетата като размер? Намалете ги двойно и си представете моя милост, натикана там, сгъната на три. С чанта, манто и всьо. Слава богу, издържам три минути и успявам да се разгъна и да сляза, да сваля Алекс и да го отведа на кончетата, без особени протести и с няколко бонбона подкуп.

На кончетата отново се налага да се возя с него. Този път обаче отказвам да яхна конче и просто се возя и го местя от кон на кон, като му омръзне. Процедурата е свързана с минимален брой залитания (никога не се качвайте с токчета на въртележка). По някое време Коко се появява, рожденият ден е приключил и скача на въртележката в движение. Момичето почва да се кара и осъзнавам, че много ще ми е трудно отново да отида на Фънтази, нищо чудно да ни сложат възбрана на входа. Както и да е, следва возене на хеликоптер, закупуване на още бонбони, още малко пищене и тръшкане и в крайна сметка благополучно се отправяме към паркинга. Прибирам се най-после вкъщи тотално изтощена, рошава и раздърпана, а Пеев ме поглежда и почва да се хили. „Мерче, ти да не беше част от програмата?“ Поглеждам се в огледалото и какво да видя – по някое време от битките с Алекс червилото ми се размазало по цялата физиономия като клоунска уста! А аз си мислех, че хората ми се усмихваха така сърдечно, защото съм много готина!

 

Последно променена в Неделя, 08 Октомври 2017 11:10
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам