Мамо, не прави така

Моите родители са добри хора, скромни, възпитани, съвсем обикновени. Едно дете съм, дълго чакано и желано. В онова време методи като инвитро и инсеминация не били познати. Майка ми много страдала, че 9 години няма бебе, докато всичките й приятелки и сестри вече се радвали на рожбички. Можете да си представите радостта й, когато най-после съм се пръкнала на бял свят, малко преждевременно, миниатюрно кресливо човече, червено и сбръчкано като маймунче, грозновато и кекаво, но нейно.

Бях много обичано дете, в това не се и съмнявам. Но може би точно защото ме обича толкова, майка ми постоянно се опитваше да ме моделира по своя идеал за дъщеря и да ме превърне в някаква подобрена версия на себе си. Е, не й се получи, не успях да вляза в нейния шаблон. Интересно е, че имаше период, когато се опитвах да го направя, за да спечеля одобрението й, но слава богу, той бързо премина.

Реших да споделя с вас нещата, които най-много ме измъчваха в детството ми. Вече съм ги простила, но никога няма да ги забравя. Моля ви, помислете дали някои от тях не са практики в дома ви под каквато и да е форма. Ако е така, послушайте едно пораснало дете и ги прекратете навреме.

1. Цвете в саксия. Майка ми постоянно трепереше над мен от най-ранно детство. Списъкът с опасностите, които ме причакваха отвсякъде беше безброен. Да не тичам, защото ще се изпотя, ще настина и ще умра. Да не галя улични животни, защото ще хвана глисти, тения и бълхи и ще умра. Да не се катеря по огради, защото ще падна, ще се пребия и ще умра. Да не пия студена вода, защото ще хвана ангина, отит и менингит и ще умра. Това продължи и в пубертета ми, но вече не ме дебнеше смърт, а друга още по-голяма опасност. Да не се прибирам по тъмно, защото ще ме причакат и ще ме изнасилят. Да не излизам с момчета, защото ще ме отвлекат и изнасилят. Да не излизам с момичета, защото момчетата ще ни подлъжат, отвлекат и изнасилят. Да не ходя на дискотека, защото ще ме издебнат отвън и ще ме изнасилят. Да не ходя на екскурзия, защото ще ме напият, приспят и изнасилят. Изобщо всички момчета около мен искаха едно-единствено нещо и най-добре би било да си седя вкъщи или евентуално може би да стана монахиня. На всичкото отгоре, за да ме стресне малко повече, майка ми винаги подбираше възможно най-цветистите фрази. „И в никакъв случай не се качвай в кола с момчета, защото ще те разчекнат на някой кръстопът и ще те хвърлят в канавката.“ Да, неслучайно народът казва: Да не ти се случи това, което мисли майка ти. В резултат на отглеждането като цвете в саксия бях едно твърде изнежено и постоянно боледуващо дете. Но много бързо разбрах, че повечето изброени опасности са абсолютно нереалистични и вместо да се страхувам от тях, започнах да ги търся с пламенната любознателност на непълнолетна авантюристка. Прибирах всички улични котки, катерех се по всякакви дървета и огради, пробвах всевъзможни щуротии, излизах с най-лошите момчета, никой от които не ме пипна с пръст, скитосвах по улиците и при всеки удобен случай нарушавах забраните. Единственото, на което се научих, беше да крия от нея, да лъжа с най-невинен поглед и да не споделям абсолютно нищо. Споделях с баща ми, а когато тайните ми започнаха да стават прекалено женски, споделях само с приятелки.

2. Забележките. Майка ми винаги е била хубава и поддържана жена. Идеята й за красива дъщеря представляваше момиченце в розова рокля и прическа с бретон и две опашки с бели панделки. В момента, в който започнах да проявявам някакви собствени предпочитания към дрехите, се сблъсках със стена от негодувание и критики. Дънките ми бяха прекалено впити, полите ми – неприлични, блузките – къси. „Облякла си се като леко момиче.“ „Как ще раждаш деца с този гол кръст?“ „Защо ще носиш грим, ти си ученичка.“ „Кой ти разреши да си накъдриш косата? Утре отиваш да се подстрижеш.“ Един от най-ужасните ми детски спомени е как ме караше да ходя на училище с някакви отвратителни червеникаво-кафяви мокасини и упорито отказваше да ми купи маратонки, защото били „мъжки“. В наше време забележките звучат по друг начин. Онзи ден изтръпнах, като чух една майка да казва на дъщеря си в мола: „Докога ще се обличаш като парцал?“. Винаги, когато ми е на устата да смъмря момчетата ми, които упорито носят само кецове и спортни дрехи, си спомням за навъсеното лице на мама и колко отчаяно ми се искаше поне веднъж да чуя колко съм хубава. И ако вече съм изпуснала някоя реплика, започвам да мажа, за да компенсирам някак грешката си. Децата имат право на собствено мнение как да се обличат. И също така им е нужно одобрението ни, дори и да не разбираме днешната тийн мода.

3. Неодобрението към приятелките/приятелите. „Аз винаги съм си подбирала много грижливо с кого общувам. Всичките ми приятелки бяха отличнички и порядъчни момичета от добри семейства.“ Ей, от тази реплика ми идваше да си повърна малко в устата. „Мамо!“, душата ми би закрещяла, ако можеше да намери точните думи, „Аз самата съм отличничката и порядъчното момиче! Искам приятелите ми да не са такива! Искам да общувам с всякакви хора, и бунтари, и аутсайдери, и различни, и откачени. Искам да опозная света и да си намеря мястото в него. Не искам поръчкови приятелства, а спонтанни. Искам да ме наранят и аз да нараня, да ме отсеят и аз да отсея. Остави ме да дишам, за бога! Остави ме да сгреша и да си направя изводите сама.“ Иван и досега си спомня с усмивка как майка ми не го харесваше едно време и никак не ме даваше. Добре че не я послушах и се дадох сама.

4. И накрая, но не на последно място – снизхождението. Ясен спомен от детството ми – мама глади дрехи на кухненската маса, а аз се навъртам около нея и й разказвам случка от деня ми. Тя уж слуша, но в един миг се пресяга и сменя станцията на радиото. Тогава ми проблясва, че тя изобщо не ме чува, а просто кима с глава от време на време. Моите детски вълнения са прекалено скучни за нея и тя гледа на тях снизходително. Мисли си разни свои неща или предпочита да слуша Лили Иванова. Този модел се повтаря под всякакви форми. Например, споделям й някаква моя детска тайна (по времето, когато още се разкривах пред нея), а тя я разказва на лелите ми. Няма да забравя колко бях потресена, когато спомена съвсем между другото пред сестрите си, че цикълът ми е дошъл за първи път. Направо ми идваше да заровя глава в земята. В моята малка главица това беше огромно и съдбовно събитие, което тепърва трябва да осмислям и приемам, и не можех да разбера как може собствената ми майка да го принизи до нещо съвсем незначително, което се обсъжда между плетките и рецептите за сладкиши.

Не знам кой вариант е по-добър – да влезем в модела на родителските грешки или в старанието да ги избегнем, да допуснем нови. С годините осъзнавам, че в отглеждането на децата няма еднозначни решения. Няма формула, която да ти гарантира, че ще се справиш идеално и ще получиш желания резултат. Има опити, грешки, извинения и прошка, понякога обида, друг път благодарност. Може би най-важното е да разговаряме с децата си и да ги изслушваме. Да им разказваме за своето детство, вместо да ги назидаваме. Да търсим мнението им, да приемаме критиката им и да се опитваме да сме по-разбиращи, по-спокойни и търпеливи. Искрено вярвам, че когато обичаш децата си, дори и да сгрешиш, в крайна сметка нещата приключват добре. Както между мен и майка ми, с която след години намерихме път една към друга. Но трябваше и аз да стана майка, за да разбера как най-добрите намерения често водят към най-големите грешки. Неминуемо ги допускам и аз, макар и различни от нейните. Мога само да се надявам, че и на мен ще ми бъде простено някой ден. Едно е абсолютно сигурно. Въпреки всичките ни усилия децата ще пораснат и ще поемат по пътя си. А когато погледнат назад, винаги ще има за какво да ни винят. Но и за какво да ни обичат.

Последно променена в Понеделник, 22 Май 2017 02:47
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

#thessaloniki #theoldport #justloveit

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на