Коко Мънчи или филмът, който не гледахме

Едно време много се чудех на онова древно китайско проклятие „Дано живееш в интересни времена“. Що за глупост, казвах си, всеки иска да живее интересно. За какво му е на човек скука и еднообразие, кой би искал да затъва ежедневно в монотонни занимания? Трябва да има екшън, разнообразие, предизвикателства! Това не е никакво проклятие, ами благословия! Изглежда Непознатият отгоре дочу моите богохулни разсъждения и реши да ме „благослови“. Нямам друго обяснение за нещата, които ни се случват през ден, да не кажа и всеки ден, и с които вече напълно съм свикнала и дори не им се учудвам.

Ето например, вчерашният ден започна като един твърде обикновен вторник. Момчетата във ваканция, излязоха сутринта и наминаха само да хапнат и да вземат пари за сладолед, Алекс отиде на градина без много протести. Ивето дойде на кафе и донесе най-вкусните мекици на света и домашно сладко. Чарето и Фройд се въргаляха по плочите и търсеха хлад. Успях да посвърша малко работа и дори да прескоча до мола и да си купя обувки за сватбата на Теди. Изобщо необичайно идиличен летен ден. Но „затишие пред буря“ не е просто поетична метафора. Не и в нашето семейство.

Вечерта с Пеев, Чара и Алекс се връщаме от разходка и заварваме младежите обилно натъпкани с мекиците на Ивето вместо вечеря. Въздъхвам с облекчение! Няма да има готвене, сервиране и вдигане на маса. Свободна вечер за мама и тате. Ивето ми препоръча филм сутринта, така че с Пеев щастливи се разполагаме в хола. Косьо, пуберът, хуква отново някъде навън с кварталната тайфа момчетии, а Коко и Алекс се заиграват в детската, без да крещят нетърпимо. Мечтаната скучна семейна вечер може би най-после ще ни се случи.

Или пък не. Косьо звъни на баща си и чувам следното:
– Хъски ли? Къде? Ти какво правиш чак там? Добре, сега ще дойда. Изчакайте ме.

Пеев грабва една стара каишка на Чара и изчезва. След малко банда от съседски деца, плюс Косьо с баща му, се появява на хоризонта с този симпатичен младеж, целият в осили, изплашен, жаден и гладен.

Животинчето е кафяво като Чара и Алекса, със същия златисто-кехлибарен поглед. Ето ги нашите две сестри, за сравнение.

Ако живеех в латино сериал, със сигурност щеше да се окаже, че сме намерили отдавна изгубеният им брат Хуанито, отвлечен от злата мащеха Фернанда и продаден на катун цигани срещу бяла магия за любов, още по време на третия брак на бащата Консито в дванайсети сезон. Примерно.

Коко и Алекс интуитивно усещат, че нещо забавно се случва на улицата пред нас и изскачат да не пропуснат купона. Теди също пристига след две минути – сам, защото Яна е на моминско парти. Семейството шумно обсъжда план за действие. Съседските хлапета ентусиазирано се включват с идеи, предложения и съвети. В крайна сметка решаваме, че ще пуснем обява в групите за изгубени животни и ще отидем на ветеринар да проверим дали е чипиран, след което ще мислим какво да правим. Всички до един звънят на родителите си с надеждата да им бъде позволено да приберат кучето поне за тази нощ. Очаквано, никой не е съгласен. Забелязвам как момчетата оклюмват глави, забиват поглед в земята и подритват тротоара с прашни кецове. Мисля си, че ако родителите им видят точно тази физиономия, това мълчаливо разочарование и тихо недоволство, не биха отказали с такава лекота. Мисля си още, че след тази вечер, поне за няколко дни, поне в очите на съседските деца, ние сме героите на квартала. Приемам с удоволствие тази роля, след като само два дни по-рано бях най-гадната майка, която крещи бясно и заплашва с шамари четирима хлапака, разпънали палатка на поляната, защото се гонят, хилят и будят съседите с адска врява в два през нощта. Единият от тях беше моят Косьо, но това е друг въпрос.

В крайна сметка Иван прибира в колата 6 деца (4 собствени и две съседски) и клетото куче, което сред всичкия този шум може би се чуди дали е спасено или обречено. Междувременно във фейсбук кипи активна кампания за разпространяване на снимката на Коко Мънчи, както момчетата го кръстиха, след като забелязахме, че се обръща, като викам моя Коко, и благодарение на завидния апетит, с който погълна на два пъти цели 400 грама от гранулите на Чара. Тук е моментът да благодаря на всички приятели и непознати, които споделиха снимката му. Надявам се все пак стопанинът му да го намери. Нищо чудно някое детенце да плаче за него сега.

Някъде към 11,30 спасителният отряд се прибира, натоварен с допълнителна храна за Коко Мънчи. Оказва се, че сладурът няма чип. Сложили са му за всеки случай ваксини за вътрешни и външни паразити, прегледан – здравичък и в отлично състояние, макар и доста мръсен. Съседските деца се прибират, а ние решаваме, че Коко Мънчи ще отиде у Теди и Яна, при Алекса, за да не провокираме бременната Чара и да не образуваме нерви на Фройд. За да не нахлуем грубо в територията на Алекса, решаваме първо да поразходим животинките в градинката и да свикнат един с друг на неутрален терен.

И така в 12 през нощта семейство Пееви, целокупно, с четири деца на възраст от 3 до 22 години, и две кучета, едно старо и едно ново, с бутилка розе и няколко чаши, любезно предоставени от Моника, (приятелка, съседка, пианистка и кучкарка, която веднага се отзовава на помощ), окупира кварталната градинка. Ние, големите безпощадно изпиваме розето, кучетата се гонят, Алекс и Коко се люшкат, Косьо лови покемони. Събуждаме едно-две бебета и разлайваме две-три кучета. Говорим си за живота, вселената и всичко останало и в два часа благополучно оставяме Коко Мънчи да спи у Теди и се прибираме у дома, почти влачейки се от умора (и розе). Слава богу, поне никой съсед не е повикал социалните да приберат горките ни дечица, които принуждаваме да седят по градинките в малките часове. Чара само ни подушва, хвърля ни възмутен поглед и достолепно ни обръща гръб и се оттегля под стълбището. Не помня как успяваме да нахлузим пижамите на децата, но помня, че преди да се проснем по леглата, Иван подхвърля:

– Искаш ли да гледаме филма?

След което заспива, преди да успея да му отговоря.

Жалко. Щях да му кажа, че някой ден децата ще пораснат и ще си хванат пътя, ще им дадем и кучетата без никакво колебание, а ние ще имаме всичкото време на света да скучаем, да гледаме филмчета и може би да правим ето така…

13620846 10206969998623942 9162273764765501634 n 252x300

Преди да отидем в Страната на чудесата, както я нарича Коко.


Между другото, Коко Мънчи все още търси своя стопанин. Ако случайно го познавате, непременно ми пишете. Не че му е лошо при нас, но той си има негов човек и го обича. Ако пък е изоставен нарочно, моля, пишете да кажете поне как му е истинското име. Не съм сигурна, че някой би могъл да е щастлив с името Коко Мънчи.

Тогава открихме с ваша помощ стопаните на Коко Мънчи и те си го прибраха. Впоследствие го губиха още няколко пъти и други хора го намираха и пускаха негови снимки в групите за изгубени кучета. Собствениците си го прибираха всеки път с обяснението, че той просто обича да бяга. Не искам да ги съдя. 

Днес, 20 януари, Коко Мънчи, който всъщност се казва Руно, отново беше изхвърлен на улицата този път завинаги. От миналата събота снимката му се развява по групите за намерени кучета. Стопаните не проявяват интерес да си го приберат, макар че им писахме многократно. Синът ми днес отиде да го прибере от улицата, а едно мило момиче, приятелка на Теди и Яна, го прие временно, но му търсим стопанин, истински човек, който да го обича и да не го изхвърли безпризорен отново. Кучето е чудесно. Моля ви, помислете си дали не искате нов приятел. Ако не, поне споделете, за да му намерим ЧОВЕК.

П.С. Коко Мънчи е осиновен от добри хора. Редовно ми пращат снимки и видеа, той вече е здрав, добре гледан и щастлив. Някои кучета се раждат с късмет.

Последно променена в Неделя, 08 Юли 2018 10:42
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам