Предсватбено

Два дни до сватбата. Днешният ден съм посветила изцяло на Теди. Майка и син по задачи. Едно такова ми е объркано, почти сюрреалистично. Едновременно съм там и се виждам отстрани. Цял ден ми се пълнят очите със сълзи, после се заливам от смях без никакъв повод. Сякаш душата ми още се колебае дали се радва или плаче.

Във фризьорския салон ни оглеждат и се подсмихват дяволито. Докато разберат, че сме майка и син, тогава почват да се усмихват уважително. Ето нещо, което няма да преживея с по-малките ми момчета, си казвам. Там разликата е голяма и никой няма да ни вземе за модерна двойка. Колко млада майка съм била. После подстригват Теди и изпод рошавата четина изведнъж се появява моето красиво момче. Спомням си как веднъж настояваше да се изруси в пети клас и за ужас на баща му, аз го заведох. Колко готина майка съм била. Спомням си още как го подстригахме за първи път на годинка – нула номер, защото някой ми каза, че така косата много се сгъстявала. Той плака като че го колят, докато меките къдрички тъжно падаха на пода. Колко наивна майка съм била. Просълзявам се, но Теди се оглежда критично и подхвърля:

– Жалко, вече няма да си намирам фъстъци в брадата.

Избухвам в смях.

После хапваме в близкото кафе и той си поръчва чийзкейк. Спомням си как веднъж като мъничък изяде два чийзкейка в „КФС“ и после повърна на улицата. Колко безотговорна майка съм била. Пак ме стяга гърлото, но Теди се обажда:

– Искаш ли чийзкейк, маме?

– Не, благодаря.

– Много се радвам.

И отново се смея. За всеки случай слагам и слънчевите очила, така не личат сълзите. После пътуваме до Ихтиман да оставим документите за ритуала в общината и по пътя слушаме хип-хоп и Теди се обажда:

– Пусни нещо от твоето време, Snoop Dogg, Dr. Dre, намери The Next Episode.

И си спомням как веднъж поиска албум на Мишо Шамара и аз му го купих, без да съм чула нито едно парче. Той си го слушаше на уокмена, но веднъж случайно го пуснахме в колата и като чух текстовете, ми се кръстоса погледа. Колко глупава майка съм била.

После оставяме документите и потегляме обратно към София, а по пътя, малко след Ихтиман виждаме рошаво сиво кученце край пътя. Споглеждаме се с Теди. Спомням си Рижко, уличния котарак, който умря в ръцете му, преди да влезе в лекарския кабинет, и как Теди се прибра и плака като дете на рамото ми, пък си беше голям дангалак. Добра майка съм била. Спираме да приберем кученцето. То пък се оказва агънце и ние бързичко се изнасяме, искрено засрамени. Градски деца, какво повече да кажа. Спомням си как всяко лято пращах Теди при баба му в Пловдив, а той на всички обясняваше, че отива „на село“. Целият ми ден е въжен мост от спомени и с всяка крачка изскача нова случка, а аз се люшкам между сълзи и усмивки и губя равновесие.

После пазаруваме във „Фантастико“ и Теди ми се смее как влизам без количка само за едно мляко и в крайна сметка стигам до касата, затрупана с покупки, които от време на време падат по земята и аз се навеждам да ги събирам, при което други се изсипват и изобщо пазаруването се превръща в сложно изпълнение на еквилибристи. Спомням си как веднъж се смя, докато се разхълца, когато в „Метро“ без да искам взех чужда количка и се усетих чак на касата. Забавна майка съм била. Спомням си още как друг път се тръшкаше за шоколадово яйце и аз му го купих, за да не прави сцени, но навън му го взех и пред очите му го хвърлих в кофата, за да „си вземе поука“. Ужасна майка съм била.

Иван се прибира от работа и пита как съм.

– Ами… Малко не съвсем.

– Е, защо така?

Спомням си как ревах на първия учебен ден. После на празника на буквите. След това на последния учебен ден. И на още десетки празници и събития. Накрая и на абитуриентската. Ревях си от сърце, ама си ревях, защото той си е мой. А сега рева, защото вече няма да е мой. Обяснявам му на Пеев, доколкото ми е възможно, а той се умълчава за малко и после ми казва:

–  Ти нещо си се объркала, Мерче. Никога не е бил твой, нито мой. Точно обратното е. Ние сме негови. И винаги ще бъдем.

Тогава още малко си поплаквам и си мисля: Боже, днес е още петък, до неделя сигурно ще съм тотал щета (и с червен нос като дядо Коледа на снимките, както ме предупреди Ивето, фотографката). Не ме съдете. Не мога да проумея как е възможно. Уж бях до него през цялото време. Кога успя да порасне толкова бързо? До вчера беше живо гукащо-ревящо вързопче в ръцете ми. А сега ще си има свое семейство. И някой ден ще стане татко на друго гукащо-ревящо вързопче. Е, тогава вече ще е големият рев. И големият смях. Животът продължава.

 

Вижте още: Следсватбено

Последно променена в Петък, 11 Август 2017 15:55
Прочетена 15644 пъти
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

My totally cool grandson :) #grandson #babybobby #mamaninja

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на