Братята

Автор: Мария Пеева

Обикновено хлапетата ми не боледуват едновременно, а милостиво се редуват - току един герой се вдигне и друг падне в боя. Този път двамата малки решиха да ме изненадат и се тръшнаха само с ден разлика. Смъкнахме зловещата температура на втория ден, на третия вече изглеждаха съвсем добре, но ги оставих вкъщи до края на следващата седмица, за да се закрепят. Както се казва, репутацията на този вирус го предхожда, затова реших да се презастраховам. Едно от предимствата на работещата вкъщи майка е, че не бърза да се върне на работа, защото изобщо не си е тръгвала от “офиса".

В понеделник вече съжалявах, но опитайте само да кажете на едно дете, че ще е в болнични до петък, а още във вторник да го пратите на училище или градина. Очаква ви революция. Стиснах зъби, казах си, не е за първи път, ще се оправя някак, нямам и чак толкова спешна работа. Е, не предвидих, че междувременно и аз ще се поразболея, но на децата това им е редовен номер - изкарат вирус за два дни, заразят мен или татко си, и ние после се влачим месец. Оцеляваме де, не се оплаквам. Всъщност искам съвсем друго да ви разкажа.

Поради разликата от пет години между двамата ми най-малки сина, рядко се случва те да са заедно вкъщи през деня едновременно. През ваканциите на баткото малкият е на градина. През уикендите и вечерите обикновено и големите се навъртат наоколо. За почивките заминаваме някъде всички заедно. През тази неочаквана дървена ваканция, която вирусът ни причини, се оказа, че сме вкъщи само тримката - мама, Коко и Алекс, и то няколко дни подред. Тоест, имах преки наблюдения върху поведението на двама братя в идеални лабораторни условия, защото поради вируса се наложи да избягваме и контактите с приятелчетата им навън или у дома.

И така, клетите Коко и Алекс се оказаха принудени да се забавляват двамата през деня, с минимални включвания от моя страна. Признавам си, че ми беше много интересно да наблюдавам динамиката на братята. Докато им беше зле първите два дни, положението беше тъжно, тихо и прекъсвано само от хленч и шума на пералнята, която върти наповръщаните чаршафи. Но на третия ден лекарствата, слава Богу, подействаха и младежите отново се изпълниха с мощен прилив на неизчерпаема енергия, готови да наваксат пропуснатите пакости, пардон, ползи.

Тук ще се опитам да ви предам в съвсем съкратен вид един ден на съвместни игри и забавления. Почваме с любимото - плейстейшън. Коко почва да играе. Алекс го гледа пет минути кротко и спокойно, уж си чака реда. На шестата минута вече се върти на стола, на седмата скача и почва да пищи:
- Колко остава още? Вече е мой ред! Времето ти изтече.
- Не е вярно! Имам още осем минути. Ти нищо не разбираш.
- Ти не разбираш!
- Ти не познаваш часовника.
- Времето ти мина! Мой ред е! Ти нищо не ми даваш!
През останалите осем минути Коко невъзмутимо се опитва да си довърши играта, докато Алекс го замерва с възглавнички, яхва го, блъска го с юмручета по гърба и накрая почва да го скубе, всичко това придружено с неистово пищене.

Идва редът на Алекс. Коко му връчва джойстика и сяда да го гледа. На третата минута Алекс го “убиват” (или там каквото се случва в играта - някакво състезание с коли). Коко се опитва да му покаже, Алекс крещи:
- Аз знам!
Коко му се ядосва, почва да крещи и той, дърпат джойстика, който пада на земята и се чупи. Сега вече крещят и двамата. На този етап решават да намесят и мен и пристигат, пищейки един през друг. Кой виновен, кой - невинен, играта приключва поне засега.

След кратко чумерене двамата решават да играят с горките кучета, които кротко дремят около мен и не подозират какво ги очаква. Играта се състои в мятане на одеяло върху главата на Цезар, който се върти в кръг и се опитва да се измъкне, а Чара скача върху него отчаяно и се мъчи да го отърве. За известно време изглежда, че единствените потърпевши са кучетата и между братята цари мир, докато не се скарват кое куче на кого е. Естествено Алекс твърди, че и двете са негови, а Коко скромно иска само Цезар. Докато братята се карат, изтерзаните животни успяват да избягат треперещи под стълбите и никаква човешка сила не може да ги измъкне оттам. Алекс реве, че Коко е развалил играта, Коко пищи, че Алекс е виновен, защото “ВИНАГИ ИСКА ВСИЧКО САМО ЗА СЕБЕ СИ”. Аз въздишам тъжно. В шеги и закачки е дошло време за обяд, а моята работа все още е доникъде. Навън се е показало малко слънце и децата искат да излязат, на всичкото отгоре да ги водя на “ресторант”. Ресторантът е кварталното кафе, в което готвят вкусни супички и сандвичи, и пред което има голяма площадка, идеална за игра. Убеждавам ги да си ядем овчарския пай от предната вечер, който всички обичат, но двамата се съюзяват срещу мен и бързо се предавам. А и малко разходка няма да ни навреди, нищо че е доста студено.

Отиваме “на ресторант”, където ние с Коко хапваме, а Алекс иска само айрян. Преглъщам търпеливо, макар че той най-много настояваше за ресторанта. Приключваме с обяда и тръгваме да се поразходим, но по средата на пътя Алекс писва, че е гладен и не иска повече навън, да се прибираме, за да яде кекс. Коко се сърди, че разходката е провалена, Алекс се сърди, че не му давам кекс, а овчарски пай и накрая му давам да яде и от двете едновременно, за да хапне нещо изобщо.

Следобед все пак трябва с Коко малко да учим, защото ще изостане от училище. Алекс ни дава точно петнайсет минути спокойствие, през които рисува, после се включва активно в решаването на задачи и ученето безславно приключва, за радост на Коко. Давам им да си играят с вода и за около час цари тишина и мир, за които после плащам само с едно измиване на пода и една смяна на дрехи. Щастие.

Голямата драма настъпва, когато Коко отива да снима клипче и изрично моли Алекс да не влиза в стаята половин час, не повече. На Алекс само това му трябва. Издебва ме, докато съм в тоалетната, нахлува при Коко и разваля записа.
- Ти си ужасен! - крещи иначе търпеливият Коко. - Мамо, защо му позволи?
- Не, ти си ужасен! Гаден Коко! - Алекс не му отстъпва - Искам и аз да се снимам в твоето клипче!
- Не може! Това си е само мое! Ще се снимаш, ако аз ти позволя.
- Ще кажа на татко!
- Не, аз ще му кажа!
- Не, аз!
- Толкова хубаво ни беше, преди да се родиш!
- Не, на нас ни беше хубаво, преди да се родиш!
- Не, защото ти се роди след мен!
- ТУпак! Ти се роди след мен.
И така до безкрай, докато аз търпеливо ги оставям да си изкажат каквото имат, точно както пише в дебелите книги за възпитание, а наум ругая и Коко, и Алекс, и психолозите, и най-вече себе си, че не взема да им се скарам и да ги накажа, и да си спестя главоболията.

Но, о, чудо, след десетминутно здраво крещене, младежите наистина се умиряват (или може би уморяват е точната дума) и при следващото ми влизане в стаята, заварвам идилична картинка как двамата заедно сглобяват някакви сложни картонени инсталации. Целият под е в парченца хартия, килимът е омазан в лепило, пръстите и дрешките са във флумастери, котката се е качила на бюрото и ближе една купичка с кисело мляко, но аз доволно се подсмихвам и тихичко затварям вратата, преди да съм нарушила временното примирие.

Малко по-късно отново се чува писък и битката се подновява. Вече не знам за какво, а и няма значение. Искам или не, всеки миг ще довтасат и ще ми съобщят.

След цял ден битки и примирия най-интересна е вечерта. Последното скарване е за пастата за зъби на Коко, която Алекс изпуска в тоалетната чиния. Налага се Коко да се измие с пастата на Алекс, което е изключително унизително, защото е “бебешка”. Обличат си пижамите и начумерени се приготвят да си лягат.

- Бебе такова. - сопва се Коко.
- Ти си бебе. - отговаря му Алекс.
- Изобщо не те обичам. - отсича Коко.
- Аз теб още повече не те обичам. Обичам само мама и татко, и бебето на Теди. - не остава длъжен Алекс.
- Да, ама то повече ще обича мен! - дразни го Коко.
- Не, само мен ще обича! - повишава децибелите Алекс. Поглеждам Коко с предупредителен поглед и вдигам вежди. Коко преглъща поредната реплика и вместо нея пита мрачно:
- На твоето легло ли ще спиш?
- Не, на твоето. - отговаря още по-навъсено Алекс.

След което мълчаливо се пъхват в леглото на Коко, Алекс отвътре, Коко до него, и демонстративно лягат с гръб един към друг. Целувам ги и излизам. Естествено, и двамата си имат легла, но Алекс упорито ляга всяка вечер при Коко, а интересното е, че и Коко си го търси и му става обидно, ако Алекс помоли да спи при нас.

По-късно влизам да ги погледна. Двамата спят дълбоко, завивката е сритана на пода, Алекс е почти целият върху Коко, а ръчичките им така са се преплели, че само по големината ги различавам. Алекс сънува нещо, защото се усмихва, а Коко диша дълбоко и леко похърква. При това са се сврели в единия край, вкопчени един в друг, а сънят е изтрил сърдитите муцунки. Леглото, което иначе ми се струва толкова тясно и все се тревожа, че ще паднат, даже им е голямо.
Има място и за внучето. То със сигурност няма да скучае.
Все пак друго си е да има с кого да се скараш.

**********************

Прочетохте ли Защо никой не ни идва на гости?

Последно променена в Четвъртък, 24 Май 2018 14:09
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Този етап

Този етап

21 Окт, 2018 Добра форма

Да не дава Господ!

Да не дава Господ!

23 Окт, 2018 Истории

Теб те е страх от мен

Теб те е страх от мен

22 Окт, 2018 Истории

И Европа изкрещя

И Европа изкрещя

24 Окт, 2018 Истории

Съвети към бъдещата свекърва

Съвети към бъдещата свекърва

26 Окт, 2018 Отношения

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам