Ти все нямаш време за мен

Автор: Мария Пеева

Всички бързаме и лудницата е голяма. Иначе теоретично сме съгласни, че на всяка цена трябва човек да си почива, да намира време за себе си, време за семейството, защото животът отлита покрай нас, докато ние препускаме по важни задачи. Ама наистина отлита! Ето, Коледа дойде, а аз още не съм си свършила всичката работа, даже подаръците не са накупени, да не говорим за голямото предколедно подреждане, пазаруване и готвене.

Децата обаче не го разбират това бързане. Те живеят по друго време и с други темпове. И всяка сутрин ни го напомнят, когато ги подканяме да побързат, защото не само те ще закъснеят, но и мама и татко имат планове и ангажименти. Една от най-големите разлики между децата и възрастните май е точно тази - че нас, големите, няма нужда никой да ни побутва да бързаме, ние достатъчно се ръчкаме сами.

Вчера ми беше напрегнат ден, както и всички дни напоследък. Първо, че имам да довършвам сто неща преди Коледа, предполагам и при вас е така. Второ, че миналата седмица Алекс беше вкъщи и поизостанах с графика. И в осем и половина детето беше готово, а аз - доволна, че ще отидем навреме на градинка и ще си подхвана деня отрано, когато не знам откъде му хрумна тази идея.
- Мамо, хайде да си направим палачинки.
- Добре, маме, обещавам в събота да си направим.
- Не, искам сега!
- Няма да може сега, мама много бърза. Ще закусиш в градинката.

А той ме погледна много сериозно и ми каза:
- Ти все нямаш време за мен.

Не че не съм го чувала и преди. Сигурно всяка майка и всеки баща са чули поне веднъж тази реплика. И няма как да не ни заболи от нея, предвид факта, че огромна част от живота на всеки родител преминава в грижи за децата. Това се подразбира и ние си го знаем, но истината е, че децата го осъзнават, чак когато самите те станат родители. Дотогава все им се струва, че нямаме време за тях. Може изобщо да не е вярно, но чувствата, които изпитват, са истински. И какво излиза? На нас ни е мъчно, че те не оценяват времето, което им отделяме, а на тях им е мъчно, че все нямаме време за тях. Тъжна работа, нали? От бързане и препускане наистина се разминаваме и после страдаме - и малките, и големите. А времето, то си отминава и скоростта му е все една и съща. Само където ние я възприемаме по различен начин. Колкото повече не ни достига, толкова повече лети. А когато очакваме някое важно събитие и ни се иска да отмине по-бързо, сякаш се ослушва и нарочно се помотва и разсейва. Изобщо времето е шегаджия, ама от тези заядливите, чиито шеги все успяват да те жегнат. И този път репликата, с която ме засегна, дойде от устата на малкото ми момченце.

Не знам защо в този момент си спомних една случка от моето детство. Пак беше зимно утро. Цяла нощ беше валял сняг и улиците не бяха разчистени. Красота. Всичко беше толкова свежо и чисто. Събудих се и залепих носле на прозореца. Може би съм била малко по-голяма от Алекс. Тогава не ходех на градина, баба ме гледаше. Татко дойде да ме целуне преди да тръгне за работа, а аз му се примолих.
- Моля ти се, тате, хайде да излезем с шейната.


IMG 0037Най-любимо ми беше, когато натрупа сняг и татко ме качи в шейната и ме вози по снежните улици до един наклон на моста на Марица. Заснежи ли, той се превръщаше в ледена пързалка и целият квартал се събираше там с шейните. Тази радост обаче не траеше дълго, защото в Пловдив снегът рядко се задържа. Грейне ли слънчице и всичко се разтапя за половин ден, такъв ни е климатът, мек. А през онази зима, все не улучвахме истински сняг. Навали малко и на следващия ден вече е киша.
- Довечера ще излезем. Сега трябва да отивам на работа.
- Ама ти все казваш “довечера”, а дотогава няма сняг!
- Ще има, цяла зима предстои, все ще навали.
- Моля ти се, тате! Моля те!
Той ме погали и тръгна. Останах на прозореца да му помахам. Всичко разбирах и ми беше ясно, че големите хора ходят на работа, че баба не може да ме изведе с шейната, защото ще се разболее… Но какво от това? Толкова ми стана мъчно, че отворих прозореца и извиках на татко.
- Ти никога нямаш време за мен!

И веднага ми докривя, защото от всички големи наоколо той най-много си играеше с мен. Но думата вече беше казана. Не, беше хвърлена. Като снежна топка го удари право по главата, по плетената шапка. Той рязко се обърна и ме погледна нагоре, после продължи да почиства колата от натрупания сняг. Затворих прозореца и отидох да закуся и да се оплача на баба. А тя въздъхна.
- Защо не бях по-здрава, щях сама да те изведа. Ама с това сърце и кръвно не съм за шейни.
Наведох главица и захапах филията. И в този момент - чудо! Вратата се отвори и татко се появи - с червени бузи от студа и сняг по шапката. Помислих, че идва да ми се скара, а той ми се засмя:
- Хайде, обличай се бързо! И нека баба ти даде дебели дрешки, че навън е много студено.

Никога няма да забравя онова утро. Може би най-хубавото в цялото ми детство. Около нас хората бързаха за работа, за училище, всеки по своите си задачи. А ние се носехме бавно и достолепно, аз кацнала върху бебешкото ми розово одеяло, да ми е меко в дървената шейничка, татко отпред ме тегли без никакво усилие, леко извърнат встрани, за да ме поглежда от време на време, огромните му ръце в кафяви плетени ръкавици хванали здраво връвчицата на шейната, крачи уверено по хрупкавия сняг без да залитне, хората му правят път и го гледат с учудване, къде е тръгнал посред работен ден този мъжага да вози детето с шейна? На пързалката нямаше нито едно хлапе и цялата беше само за нас, снегът девствен, неотъпкан и пухкав… С татко се пускахме по наклона, после си направихме и снежен човек, след това се въргаляхме в снега, накрая се прибрахме чисто мокри и измръзнали. Но щастливи. През онази студена зимна сутрин времето не летеше, нито се влачеше. То просто беше наше. Ние определяхме ритъма му. Разбира се, у дома баба замърмори как сме се подредили, а татко изведнъж се разбърза за работа и тръгна даже без да си смени мокрите обувки. Не знам какво е обяснил на началника си, най-вероятно му е казал самата истина, татко никога не лъжеше. Но и никога не клинчеше от работа, та сигурно са му пуснали половин ден отпуск и са му простили. Не се и сетих да го попитам, децата не мислят за такива неща. Изобщо да си дете си има големи предимства.

Да, тази случка си спомних вчера. За миг аз бях Алекс и гледах майка си през тъжните му очи. А после изведнъж се превърнах в татко ми, който се усмихна на детето и отсече без никакво колебание:
- Хайде, събличай якето. Точно ми се бяха прияли палачинки.

Закъсняхме с час и половина за детската градинка и съответно за моите ангажименти. Но светът няма да се свърши, ако понякога отложим важните неща заради една малка радост. А и в крайна сметка кои са наистина важните неща? И кой може да каже дали палачинките за закуска или разходката в снега не са далеч по-смислени и значими от най-неотложния ангажимент и най-лошия началник?
Питайте децата, те ги знаят тези работи най-добре. :)

***************

Прочетохте ли Пижамен ден - една забавна история за неочакваните ваканции

Може би ще ви хареса и Имаш ли време за себе си? А как планирам деня, за да побера в него грижите по четири деца, две кучета и професионалните ангажименти, съм споделила в тези 5 идеи за работещи мами.

Последно променена в Петък, 15 Декември 2017 15:42
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

#thessaloniki #theoldport #justloveit

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на