Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Как излетях от клетката

Автор: Мария Пеева

 

Обещах ви да ви разкажа за онези далечни времена, когато и аз бях “папагалче в клетка”. А днес се случи нещо, което съвсем ме вдъхнови, защото ми върна толкова разкошни спомени и просто нямаше как да отлагам нито миг повече тази история. 

 

Миналата седмица Васко Мавриков ме покани в студиото на “Евроком” да разкажа за книгата ни с Люси. Продиктува ми адреса, който ми звучеше познато, но все пак е централна улица, реших, че е съвпадение. Представете си учудването ми, когато тази сутрин се озовах пред старата сграда, в която преди двайсет години се явих на интервю за филмов преводач в “Александра Филмс” и за мое огромно учудване ме одобриха и ме назначиха на работа, макар че нямах никакъв опит с филмовия превод до този момент. За момент се спрях на входа и всички онези спомени нахлуха в главата ми, сякаш беше вчера. Аз, пловдивското момиче, което никога не е обмисляло да напусне родния си град, на интервю в София, на пъпа на столицата, и то за филмов преводач. А сградата беше суперлуксозна по онова време, нищо че булевардът пред нея беше целият разкопан за метрото. И о, чудо, имаше портиер, който те посреща учтиво и те праща нагоре по мраморното стълбище. Срещу теб постери от филми, навсякъде една такава творческа атмосфера, любезни и усмихнати хора. И една невероятна тераса, на която беше и служебното кафене. Там ми беше интервюто в онова прекрасно лятно утро преди толкова много години. И там разбрах, че не е толкова страшно да излетя от клетката, колкото и да ми е удобно в нея.

 

Защо наричам “клетка” живота си преди това? Всъщност той изобщо не беше лош живот. Бяхме започнали да си стъпваме на краката след първите тежки и безпарични години. Точно бяхме ремонтирали наследствения апартамент, даже заема си бяхме върнали. Майка ми помагаше за детето, Иван работеше и учеше, а аз бях учителка - професията, за която винаги съм си мечтала. И бях добра учителка. Обичах си хлапетата и те ми отвръщаха със същото. Богати не бяхме, но и не сме гладували. А какви купони ставаха с огромната ни тайфа от пловдивски приятели… Живот си живеехме. Както една приятелка се пошегува веднъж - бяхме си построили комунизма.

Но едно малко червейче ме гризеше отвътре. Виждах в мислите си как годините отминават и ние сме все в този приятен, просторен апартамент, бавно остаряваме и се уморяваме, а детето ни расте точно по същия начин, по който съм отраснала и аз, дори учи в същото училище и играе по същите улици. И си представях как с всяка следваща есен и нова учебна година кипящата ми бунтарска душа все повече уляга и една кротка меланхолия се стича в нея като сълза по мечтите, които не само не съм сбъднала, ами дори не съм и посмяла да бленувам. Да си призная, не виждах какво точно искам да променя и какво не ми харесва, просто знаех, че мога повече и щастието не е в това да си доволен от себе си и да си нахранен и облечен, а в това да виждаш смисъл в нещата, които правиш.

А смисълът на професията ми някак се поизгуби в бумащината, в дребнавите изисквания, в пренебрежението към всеки опит за промяна, за нещо ново и интересно, което се надявах да въведа. Изгуби се в разочарованието, което виждах у възрастните колеги, някои от тях мои бивши преподаватели. И колкото и да им се възхищавах, не исках след трийсет години да се чувствам като тях - неоценена и неосъществена. И въпреки това най-вероятно още щях да съм зад катедрата и да преподавам неправилните глаголи до втръсване, ако едно хлапе не ми беше казало в часа на класния. “Какво правите тук, госпожо? Вие не сте за тази работа. Ще ви смачкат.”

 

Това се случи още през първата ми учебна година. Представяте ли си какво е да сбъднете една мечта, за която сте учили пет години, и да осъзнаете, че същата тази мечта ви затваря точно като папагалче в клетка. И фактът, че имате относително финансово спокойствие, че имате помощ за детето, че съпругът ви има работа, не ви успокоява, а още повече ви загробва, защото липсва финансовият стимул за промяна. Липсва усещането, че вече не издържате, което тласка човек към незабавна промяна. Точно като в експеримента с жабите, които не изскачат от съда с бавно затопляща се вода, докато не заври и не ги убие, и ние сме способни да останем в чистата си, приятна клетка, където има достатъчно храна, вода и спокойствие. И така - докато крилете ни не отпаднат дотолкова, че вече не можем да излетим, дори и да искаме.

 

За интервюто за филмов преводач ми каза приятел, който работеше в “Александра”. Отидох без никакви очаквания. Бях сигурна, че няма да вземат мен, момичето от провинцията без опит. А условията? Условията бяха ужасни. Три месеца обучение, през което се плаща минимална заплата. Наемът ни в София беше двойно по-голям, при това в най-мизерната квартира, която можете да си представите. Разказвала съм ви за нея. И досега съм убедена, че в тоалетната имаше популация от извънземен живот, който никакви препарати не успяха да изтребят. А Иван заряза всичко и тръгна с мен. Без дори да има работа. Е, справихме се. Излетяхме от клетката. Имаше моменти, когато си мислехме, че всеки миг ще паднем на земята и ще си прекършим крилете завинаги.

 

Но се случи друго. Научихме се да летим.

 

Всичко това си спомних днес, в онази стара еврейска сграда на центъра. Бяха прекрасни времена, изпълнени с ентусиазъм. Сигурно средната възраст във фирмата беше двайсет и пет-трийсет години. Млади хора, мечтатели, бохеми, творци, всички ние работехме това, което бихме правили и без заплащане, от чиста обич към киното. Работехме хобито си. Пътувахме с раздрънканите трамваи и си пазарувахме кренвирши от Женския пазар и керацуда за три лева.

Но летяхме и бяхме щастливи. И стигнахме надалеч и нависоко. 

Не съжалявам за този риск. И бих го поела отново, ако се почувствам в клетка.

Човек трябва да опитва. 

Все още сънувам, че летя.

Последно променена в Понеделник, 13 Ноември 2017 20:28
Прочетена 5748 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook