Как излетях от клетката

Автор: Мария Пеева

 

Обещах ви да ви разкажа за онези далечни времена, когато и аз бях “папагалче в клетка”. А днес се случи нещо, което съвсем ме вдъхнови, защото ми върна толкова разкошни спомени и просто нямаше как да отлагам нито миг повече тази история. 

 

Миналата седмица Васко Мавриков ме покани в студиото на “Евроком” да разкажа за книгата ни с Люси. Продиктува ми адреса, който ми звучеше познато, но все пак е централна улица, реших, че е съвпадение. Представете си учудването ми, когато тази сутрин се озовах пред старата сграда, в която преди двайсет години се явих на интервю за филмов преводач в “Александра Филмс” и за мое огромно учудване ме одобриха и ме назначиха на работа, макар че нямах никакъв опит с филмовия превод до този момент. За момент се спрях на входа и всички онези спомени нахлуха в главата ми, сякаш беше вчера. Аз, пловдивското момиче, което никога не е обмисляло да напусне родния си град, на интервю в София, на пъпа на столицата, и то за филмов преводач. А сградата беше суперлуксозна по онова време, нищо че булевардът пред нея беше целият разкопан за метрото. И о, чудо, имаше портиер, който те посреща учтиво и те праща нагоре по мраморното стълбище. Срещу теб постери от филми, навсякъде една такава творческа атмосфера, любезни и усмихнати хора. И една невероятна тераса, на която беше и служебното кафене. Там ми беше интервюто в онова прекрасно лятно утро преди толкова много години. И там разбрах, че не е толкова страшно да излетя от клетката, колкото и да ми е удобно в нея.

 

Защо наричам “клетка” живота си преди това? Всъщност той изобщо не беше лош живот. Бяхме започнали да си стъпваме на краката след първите тежки и безпарични години. Точно бяхме ремонтирали наследствения апартамент, даже заема си бяхме върнали. Майка ми помагаше за детето, Иван работеше и учеше, а аз бях учителка - професията, за която винаги съм си мечтала. И бях добра учителка. Обичах си хлапетата и те ми отвръщаха със същото. Богати не бяхме, но и не сме гладували. А какви купони ставаха с огромната ни тайфа от пловдивски приятели… Живот си живеехме. Както една приятелка се пошегува веднъж - бяхме си построили комунизма.

Но едно малко червейче ме гризеше отвътре. Виждах в мислите си как годините отминават и ние сме все в този приятен, просторен апартамент, бавно остаряваме и се уморяваме, а детето ни расте точно по същия начин, по който съм отраснала и аз, дори учи в същото училище и играе по същите улици. И си представях как с всяка следваща есен и нова учебна година кипящата ми бунтарска душа все повече уляга и една кротка меланхолия се стича в нея като сълза по мечтите, които не само не съм сбъднала, ами дори не съм и посмяла да бленувам. Да си призная, не виждах какво точно искам да променя и какво не ми харесва, просто знаех, че мога повече и щастието не е в това да си доволен от себе си и да си нахранен и облечен, а в това да виждаш смисъл в нещата, които правиш.

А смисълът на професията ми някак се поизгуби в бумащината, в дребнавите изисквания, в пренебрежението към всеки опит за промяна, за нещо ново и интересно, което се надявах да въведа. Изгуби се в разочарованието, което виждах у възрастните колеги, някои от тях мои бивши преподаватели. И колкото и да им се възхищавах, не исках след трийсет години да се чувствам като тях - неоценена и неосъществена. И въпреки това най-вероятно още щях да съм зад катедрата и да преподавам неправилните глаголи до втръсване, ако едно хлапе не ми беше казало в часа на класния. “Какво правите тук, госпожо? Вие не сте за тази работа. Ще ви смачкат.”

 

Това се случи още през първата ми учебна година. Представяте ли си какво е да сбъднете една мечта, за която сте учили пет години, и да осъзнаете, че същата тази мечта ви затваря точно като папагалче в клетка. И фактът, че имате относително финансово спокойствие, че имате помощ за детето, че съпругът ви има работа, не ви успокоява, а още повече ви загробва, защото липсва финансовият стимул за промяна. Липсва усещането, че вече не издържате, което тласка човек към незабавна промяна. Точно като в експеримента с жабите, които не изскачат от съда с бавно затопляща се вода, докато не заври и не ги убие, и ние сме способни да останем в чистата си, приятна клетка, където има достатъчно храна, вода и спокойствие. И така - докато крилете ни не отпаднат дотолкова, че вече не можем да излетим, дори и да искаме.

 

За интервюто за филмов преводач ми каза приятел, който работеше в “Александра”. Отидох без никакви очаквания. Бях сигурна, че няма да вземат мен, момичето от провинцията без опит. А условията? Условията бяха ужасни. Три месеца обучение, през което се плаща минимална заплата. Наемът ни в София беше двойно по-голям, при това в най-мизерната квартира, която можете да си представите. Разказвала съм ви за нея. И досега съм убедена, че в тоалетната имаше популация от извънземен живот, който никакви препарати не успяха да изтребят. А Иван заряза всичко и тръгна с мен. Без дори да има работа. Е, справихме се. Излетяхме от клетката. Имаше моменти, когато си мислехме, че всеки миг ще паднем на земята и ще си прекършим крилете завинаги.

 

Но се случи друго. Научихме се да летим.

 

Всичко това си спомних днес, в онази стара еврейска сграда на центъра. Бяха прекрасни времена, изпълнени с ентусиазъм. Сигурно средната възраст във фирмата беше двайсет и пет-трийсет години. Млади хора, мечтатели, бохеми, творци, всички ние работехме това, което бихме правили и без заплащане, от чиста обич към киното. Работехме хобито си. Пътувахме с раздрънканите трамваи и си пазарувахме кренвирши от Женския пазар и керацуда за три лева.

Но летяхме и бяхме щастливи. И стигнахме надалеч и нависоко. 

Не съжалявам за този риск. И бих го поела отново, ако се почувствам в клетка.

Човек трябва да опитва. 

Все още сънувам, че летя.

Последно променена в Понеделник, 13 Ноември 2017 20:28
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Система, зачената в грях

Система, зачената в грях

19 Окт, 2018 Истории

Майка на деветокласник

Майка на деветокласник

22 Сеп, 2018 Образование

Безизходица

Безизходица

07 Окт, 2018 Истории

Ами аз изкарвам парите…

Ами аз изкарвам парите…

05 Окт, 2018 Забавно

Обичам сина си повече

Обичам сина си повече

06 Окт, 2018 Отношения

Този етап

Този етап

21 Окт, 2018 Добра форма

Душа не се трансплантира

Душа не се трансплантира

20 Окт, 2018 Истории

Не ме гони!

Не ме гони!

19 Окт, 2018 Истории

Система, зачената в грях

Система, зачената в грях

19 Окт, 2018 Истории

Ти можеш всичко

Ти можеш всичко

18 Окт, 2018 Възпитание

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам