И мама е правила глупости

И аз го карах този пуст пубертет. За малко да не го изкарам. Чудих се дали да разкажа тази случка, която на всичкото отгоре не е най-голямата глупост, които съм правила. Хубавото на гадните истории е, че човек си прави някакви изводи от тях. Ако оцелее, разбира се.

 И така, моя милост в шести клас, на крехките 12-13 години. (На снимката съм на 16, вече девойче. На 13 си бях съвсем дете). По онова време социалната мрежа представляваше трицифрен телефон, май беше 145 в Пловдив или нещо от сорта, вече не помня. Звъниш на него, звучи някаква музика и разни хора си казват собствения телефон (домашен), а ти ако решиш, им се обаждаш. Ние, момичетата, постоянно звъняхме, записвахме си телефони на момчета и после ги набирахме и се кикотехме. Не си казвахме нашите номера, защото ни беше страх, че ще се обади някое момче и ще вдигне майка или татко.

Та ей от такъв телефон си записвам някакъв номер, набирам го, отсреща вдига момче и си говорим. Дълго и забавно. Оказва се, че и той чете книги, които аз харесвам. Слуша същата музика. Много добричък, не говори глупости и мръсотии като повечето момчета. Давам му моя номер, той също ми звъни. Общуваме си така мнооооого дълго време, цяла седмица или две. Оказва се, че живее съвсем наблизо, на две преки от нас. Обажда ми се една сутрин, аз съм си вкъщи, училището е втора смяна. „Какво правя? Играя си с котето.“ Имах тогава една чудесно шарено коте, от улицата си го бях прибрала. А той: „Защо не го доведеш у нас, да го видя?“ И аз веднага се навих: „Ми, добре!“. Не че майка ми и баща ми не са ме предупреждавали. Не че две години преди това някакъв педофил не изплаши момиченце по-малко от мен в съседния вход, после дори милиция идва да говори с нас, хлапетата. Но децата са си деца. Вярват, че щом са си говорили с някого две седмици по телефона, вече са приятели. Щом си е казал името, вече не е непознат, нали?

 

Нахлузвам аз любимите къси панталонки и тениската от Кореком, окачам си ключа на връзка на вратлето, пръскам се обилно с дезодоранта на мама, грабвам котето под мишница и потеглям. Мама и татко са на работа, никой не ме пита къде отивам. Намирам блока, качвам се на първия етаж, звъня на вратата и… Отваря ми мъж! Чичко поне на 30 години! А аз си представям момче най-много две години по-голямо от мен! Може би дори деветокласник! Не и брадясал мъжага, на всичкото отгоре по пижама!

Веднагически си глътнах езика! Всичките предупреждения на майка ми и баща ми, на милиционерите, всички страшни истории, които бях чувала, изскочиха в главата ми. Седя на вратата, той се хили насреща, също с изненадан вид, и заявява:

– Ама ти си дребна.

Аз се опервам насреща му:

– Дребна, ама вредна. (Така говорехме тогава.)

И тъй като ми дойде малко кураж, изтърсвам първото, което ми хрумна:

– Сега обаче се сещам, че оставих котлона включен. (Мама винаги казваше така, когато някоя съседка я задържи на сладки приказки.)

Чичкото се засмива още по-широко:

– Ти май се уплаши! Не съм толкова страшен, хайде, влизай.

 

И аз влязох.

(Знаете ли, че повечето серийни убийци разчитат на това, че на жертвата й е неудобно да се държи неучтиво с непознати? Оцелели разказват, че са усетили нещо подозрително, но им е било неловко да обидят човека със съмненията си.)

 

Слава богу, човекът се оказа нормален. Сигурно си е представял, че съм голямо момиче. Или пък е решил да ме пощади по някаква причина. Не знам и никога няма да разбера. Както и да е, почерпи ме с лимонада, измъкна котето под дивана, където то се свря, още когато влязохме (котките имат по-добри инстинкти за оцеляване от децата) и ме изпрати по живо, по здраво. Повече не се обади. Нито пък аз на него.

Мисля, че изкарах голям късмет. Нещо от сорта на шестица от тотото.

 

Не знам как може да съм била толкова глупава. Децата са изключително доверчиви същества. Можем да ги предупреждаваме колкото си искаме и пак не е сигурно, че ще ни послушат.

Не знам и дали изобщо може да се даде съвет на един родител как да спаси детето си от подобна ситуация. Признавам, че аз нямах никаква комуникация с майка ми и не споделях с нея, защото тя никога нищо не ми позволяваше и никъде не ме пускаше. Но мисля, че повечето деца в тази възраст почват да крият от родителите си всевъзможни глупости, за които се опасяват, че ще им се „скарат“. Вероятно трябва да спрем да се „караме“, за да ни казват винаги истината. Но пък от друга страна, дори да имах най-чудесни отношения с майка ми и тя да ме пускаше навсякъде, най-вероятно пак нямаше да й кажа, че отивам да покажа котето си на някакво момче, с което съм се запознала по телефона.

 

 

Разкажете на децата си тази история. Поне е с щастлив край.

Последно променена в Понеделник, 06 Февруари 2017 12:38
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Колко точно са големи 9-годишните?

Колко точно са големи 9-годишните?

19 Сеп, 2018 Образование

Да ги научим да учат

Да ги научим да учат

18 Сеп, 2018 Възпитание

Възпитание според зодията

Възпитание според зодията

17 Сеп, 2018 Възпитание

Пред прага на училището

Пред прага на училището

17 Сеп, 2018 Образование

Расте, но не старее

Расте, но не старее

17 Сеп, 2018 Истории

Не искам да съм мечка

Не искам да съм мечка

16 Сеп, 2018 Възпитание

Чао, чао, какиии!

Чао, чао, какиии!

16 Сеп, 2018 Образование

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам