Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

7 ноември

Автор: Мария Пеева

 

7 ноември винаги е бил празник за мен.

 

На този ден е роден баща ми. Когато бях съвсем малка и се празнуваше денят на Великата октомврийска революция, бях твърдо убедена, че всенародните чествания са за татко. Ами той просто ги заслужава. Бях сигурна, че на света няма по-добър човек от него. 

 

Все още мисля така.

 

Днес бях в Пловдив, за да видя татко. Той беше забравил, че има рожден ден. Но се зарадва на тортата, на внук си и снахата с голямото коремче, на книгата, която му подарих. Не можа да прочете заглавието. Доплака ми се. Все още плача всеки път, когато видя поредното умение, което е изгубил, поредното късче от личността му, което отива в нищото.

 

Деменцията е ужасно заболяване. А когато порази и двамата ти родители, изведнъж увисваш в бездната. Началото ти се разпилява като прах. Хората, които са те създали, изчезват. Забравят себе си. Забравят и теб. Все едно детството ти никога не е съществувало другаде, освен в твоята собствена фантазия. Може би ако имах братя и сестри, нямаше да се чувствам по този начин. Може би с тях щяхме да си припомняме всякакви истории - забавни, тъжни, страшни… Щяхме да се смеем… “А ти помниш ли, когато татко ме заведе на лунапарк и ме изгуби? Помниш ли как ме носеше на рамене на връщане от разходка, аз се чувствах толкова важна и голяма? Помниш ли колко красива беше мама, с онова маслено зелено костюмче с големите медни копчета? Помниш ли как я чаках да тръгне за работа, за да не ме види с късата пола?” Чак сега осъзнавам какво е да си само дете. Може би трябва да кажа самотно дете.

 

Другото, което ми тежи, е отговорността. Цялата отговорност за това, което се случва с родителите ми, вече е моя. Никое дете не е подготвено да стане родител на майка си и баща си. Някога те решаваха вместо мен. Сега се налага аз да взимам техните решения. Да определям кое е добро за тях и кое не е. Дали могат да останат в дома си, или става твърде опасно за тях. Да се опитам ли отново да ги преместя в София. Ще се справи ли жената, която се грижи за тях? Всички тези въпроси очакват отговор, а аз ги отлагам във времето и благодаря за всеки ден, в който още не съм ги изгубила съвсем. Не съм готова за това и не знам дали някога ще бъда.

 

7 ноември винаги е бил празник за мен.

 

Днес за първи път плаках на този ден. Стегна ме гърлото, още когато прегърнах татко на тръгване и той ме попита дали ще се върна. Но тогава преглътнах и се взех в ръце. Как да му кажа, че аз винаги се връщам, но той си отива? Обещах да се видим след две седмици. А те с мама ни изпратиха чак до улицата и дълго махаха след колата.

 

Потеглихме обратно към София, Теди караше и с Яна се закачаха и смееха точно като нас с Иван. Беше ми леко и радостно, че сме зарадвали баща ми. Тогава прочетох този статус, който съм пуснала във фейсбук преди 4 години и разбрах, че на празник може и да се плаче.

 

7 ноември ми е много мил ден, защото моят татко има рожден ден. Днес навършва 72 години, и все още е здрав като бик, засмян до ушите и с добра дума за всекиго. Много неща научих от него и сега се замислям, че никога не съм му благодарила истински за тях. Научих, че като си избирам мъж, е важно да му е голямо сърцето, а не дебел портфейлът. Че няма на света по-чисто и ценно нещо от децата. Че вярата в Бога крепи човека и с нея по-леко се живее. Че добротата и смирението не са проява на слабост, а избор на силния. Че когато работиш, не бива да се пестиш, и тогава наистина ще успееш. Че когато прощаваш, на теб ти олеква, а не на този, който търси прошката. (Научих още и че таратор без чесън е гола вода, което също не е никак маловажно. :)))

Татко с неговата вяра в доброто, който все още си купува часовници и ножове от амбулантни търговци, и то не защото им се връзва, а защото и те трябва да изкарат някой лев и който не се е отказал да вкара в пътя всеки хулиган на улицата. Да ми е жив и здрав и още дълги години да се радва на внучетата си и да оправя света :)

 

Само 4 години са минали оттогава… Колко е прекрасно, че никой от нас не знае какво му готви съдбата, нали? Аз така и не благодарих на татко за всичко, на което ме научи. А и той не успя да оправи света.

 

Но поне се опита. 

 

Честит твой ден, татко! Моля те, остани поне още малко. Да се порадваш на внуците и на правнучето.

Трябва някой да им каже, че светът все още има нужда от оправяне.

Един живот не стига за това.

 

 

Последно променена в Вторник, 07 Ноември 2017 20:55
Прочетена 3444 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook