Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

7 ноември

Автор: Мария Пеева

 

7 ноември винаги е бил празник за мен.

 

На този ден е роден баща ми. Когато бях съвсем малка и се празнуваше денят на Великата октомврийска революция, бях твърдо убедена, че всенародните чествания са за татко. Ами той просто ги заслужава. Бях сигурна, че на света няма по-добър човек от него. 

 

Все още мисля така.

 

Днес бях в Пловдив, за да видя татко. Той беше забравил, че има рожден ден. Но се зарадва на тортата, на внук си и снахата с голямото коремче, на книгата, която му подарих. Не можа да прочете заглавието. Доплака ми се. Все още плача всеки път, когато видя поредното умение, което е изгубил, поредното късче от личността му, което отива в нищото.

 

Деменцията е ужасно заболяване. А когато порази и двамата ти родители, изведнъж увисваш в бездната. Началото ти се разпилява като прах. Хората, които са те създали, изчезват. Забравят себе си. Забравят и теб. Все едно детството ти никога не е съществувало другаде, освен в твоята собствена фантазия. Може би ако имах братя и сестри, нямаше да се чувствам по този начин. Може би с тях щяхме да си припомняме всякакви истории - забавни, тъжни, страшни… Щяхме да се смеем… “А ти помниш ли, когато татко ме заведе на лунапарк и ме изгуби? Помниш ли как ме носеше на рамене на връщане от разходка, аз се чувствах толкова важна и голяма? Помниш ли колко красива беше мама, с онова маслено зелено костюмче с големите медни копчета? Помниш ли как я чаках да тръгне за работа, за да не ме види с късата пола?” Чак сега осъзнавам какво е да си само дете. Може би трябва да кажа самотно дете.

 

Другото, което ми тежи, е отговорността. Цялата отговорност за това, което се случва с родителите ми, вече е моя. Никое дете не е подготвено да стане родител на майка си и баща си. Някога те решаваха вместо мен. Сега се налага аз да взимам техните решения. Да определям кое е добро за тях и кое не е. Дали могат да останат в дома си, или става твърде опасно за тях. Да се опитам ли отново да ги преместя в София. Ще се справи ли жената, която се грижи за тях? Всички тези въпроси очакват отговор, а аз ги отлагам във времето и благодаря за всеки ден, в който още не съм ги изгубила съвсем. Не съм готова за това и не знам дали някога ще бъда.

 

7 ноември винаги е бил празник за мен.

 

Днес за първи път плаках на този ден. Стегна ме гърлото, още когато прегърнах татко на тръгване и той ме попита дали ще се върна. Но тогава преглътнах и се взех в ръце. Как да му кажа, че аз винаги се връщам, но той си отива? Обещах да се видим след две седмици. А те с мама ни изпратиха чак до улицата и дълго махаха след колата.

 

Потеглихме обратно към София, Теди караше и с Яна се закачаха и смееха точно като нас с Иван. Беше ми леко и радостно, че сме зарадвали баща ми. Тогава прочетох този статус, който съм пуснала във фейсбук преди 4 години и разбрах, че на празник може и да се плаче.

 

7 ноември ми е много мил ден, защото моят татко има рожден ден. Днес навършва 72 години, и все още е здрав като бик, засмян до ушите и с добра дума за всекиго. Много неща научих от него и сега се замислям, че никога не съм му благодарила истински за тях. Научих, че като си избирам мъж, е важно да му е голямо сърцето, а не дебел портфейлът. Че няма на света по-чисто и ценно нещо от децата. Че вярата в Бога крепи човека и с нея по-леко се живее. Че добротата и смирението не са проява на слабост, а избор на силния. Че когато работиш, не бива да се пестиш, и тогава наистина ще успееш. Че когато прощаваш, на теб ти олеква, а не на този, който търси прошката. (Научих още и че таратор без чесън е гола вода, което също не е никак маловажно. :)))

Татко с неговата вяра в доброто, който все още си купува часовници и ножове от амбулантни търговци, и то не защото им се връзва, а защото и те трябва да изкарат някой лев и който не се е отказал да вкара в пътя всеки хулиган на улицата. Да ми е жив и здрав и още дълги години да се радва на внучетата си и да оправя света :)

 

Само 4 години са минали оттогава… Колко е прекрасно, че никой от нас не знае какво му готви съдбата, нали? Аз така и не благодарих на татко за всичко, на което ме научи. А и той не успя да оправи света.

 

Но поне се опита. 

 

Честит твой ден, татко! Моля те, остани поне още малко. Да се порадваш на внуците и на правнучето.

Трябва някой да им каже, че светът все още има нужда от оправяне.

Един живот не стига за това.

 

 

Последно променена в Вторник, 07 Ноември 2017 20:55
Прочетена 3202 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Обидно

Обидно

12 Ное, 2017 Възпитание

Майка на 50

Майка на 50

25 Окт, 2017 Мама

Докога така

Докога така

10 Ное, 2017 Истории

Завистта с приятелско лице

Завистта с приятелско лице

08 Ное, 2017 Отношения

Двадесет минути разлика

Двадесет минути разлика

28 Окт, 2017 Истории

"Непоносимите" майки и успешните им дъщери

"Непоносимите" майки и успешни…

07 Ное, 2017 Възпитание

Детето ми е обикновено

Детето ми е обикновено

21 Ное, 2017 Възпитание

Изкуството да отглеждаш рози

Изкуството да отглеждаш рози

20 Ное, 2017 Отношения

Тъмни сили

Тъмни сили

20 Ное, 2017 Забавно

Моята приятелка Болестта

Моята приятелка Болестта

20 Ное, 2017 Истории

Киселото грозде

Киселото грозде

19 Ное, 2017 Истории

Love.net или нашата история

Love.net или нашата история

19 Ное, 2017 Истории

Ти ще си добър баща

Ти ще си добър баща

18 Ное, 2017 Отношения

Facebook