Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Цяло село е нужно,
за да се отгледа едно дете.

Защо боледуват майките

Автор: Мария Пеева

Пневмонията е изключително досадна болест. Може да те лепне посред зима, може и посред лято, а най-гадното е, че си те работи там някъде отвътре и няма дори да разбереш, че си болен, докато една сутрин просто откриеш, че нямаш сили да станеш.

Точно така се случи и с мен преди десетина дни. Ставам и се строполявам обратно в леглото. Ей сега ще се оправя, си мисля. Само още малко да подремна. Децата влизат около 48 пъти да ме попитат какво има за закуска, аз ръмжа нещо под носа си. По едно време започват да питат какво има за обяд, аз пак ръмжа нечленоразделно, че ей сега ще стана и всичко ще оправя, само че на това „ей сега“ нещо не му идва времето. Рея се и ми е толкова зле, че дори не знам точно колко ми е зле и не мога да си поискам помощ.

Накрая момчетата явно се досещат, че съм болна. Чувам като насън краткото им съвещание в коридора, което приключва с две драстични мерки – Косьо ми прави чай, а Коко се обажда разплакан на баща си: Тате, на мама нещо й има и не иска да стане. В резултат на което в работен ден Иван цъфва в 14,30 да спасява дамата си в беда. „Меро, ти гориш“, ми вика, все едно не знам. „Къде е термометърът?“ А аз нямам сили да говоря, само шепна. Бе, Ванка, забрави ли, че термометърът кучето го изяде още преди две години и така и не купихме нов? Да, вярно. Ами сега какво да правя? Дай ми нурофен, му казвам, или нещо за температура, малко да живна. Натъпква ме с лекарства, които не ме вдигат, но поне ме приспиват да не се мятам в това мъчително състояние между сън и наяве, което върви с високата температура. Три дни се валям в леглото, гълтам хапове, гълтам други хапове, с които да убия вредността от първите, и броя стоножки. Стоножките са онова изтръпващо неприятно усещане, когато вдигате температура и усещате милиони малки боцкащи крачета да лазят по вас, напред-назад, назад-напред, понякога под кожата, понякога отгоре. Може би сънувам, но понякога ги чувам как си говорят: „Посетихте ли северните региони? Разходете се и дотам, много е живописно и хълмисто. Изгледът от върха е невероятен.“ И нови орди запъплят нагоре-надолу. Това докато подейства лекарството. После всички стоножки заспиват, а и аз с тях. Другото ужасно нещо освен стоножките е непрестанното изпотяване. После разбирам, че това е основен симптом на пневмонията. Тогава си мислех, че е от жегата, температурата и нурофените. По едно време Иван изравя отнякъде някакво американско лекарство от типа на колдрекс, което съседка ми беше дала и това нещо малко ме вдига, та успявам да се обадя на разни хора и да отложа ангажиментите за уикенда. И не, не си въобразявам. По неизвестни причини американският колдрекс помага повече от българския. Как да не им завиди човек на американците, като даже и хаповете им са по-добри от нашите.

На третия ден мятане в леглото Пеев заявява, че това не може да е вирус и така няма да стане, и вече му е дошло до гуша от мен. Против волята ми ме влачи в болницата. Неделните дни в болниците са сравнително спокойни. Първо минаваме през лаборатория да пусна изследвания, процедурата ми е ясна покрай децата. Задължително пълна кръвна картина и CRP. Второто е много важно – C-реактивен протеин. Диференцира дали сте болни от вирус или от бактерия. Нормата е от 0 до 5. Ако е в норма, значи е вирус. Ако е нагоре – бактерия. Колкото по-високо е, толкова повече ви е попиляла гадната бактерия. Изследването струва 5-10 лв, там някъде. Правете си го. От него със сигурност става ясно дали имате нужда от антибиотик или не. Пускаме изследвания и сядаме пред кабинета на дежурната лекарка УНГ. Ще питате защо УНГ. Ами до този момент освен температурата и постоянното замайване нямам никакъв друг симптом освен досадна прорязваща болка в ушите. Лекарката, образ безподобен, ме слага да седна на стола на мъченията и ме пита дали съм карала синузит. Да, казвам, като дете често имах синузити. „А, зарежи тази работа“ ми обяснява тя най-добронамерено. „То и аз се родих 3 кила, пък виж ме сега на какво приличам.“ Разбирам, че ако не друго, поне прегледът ще е забавен. Няма лошо, стига и да е ползотворен. След като ме засипва с куп народни мъдрости и информацията, че имам отит на средното ухо, лекарката поглежда на монитора изследванията, които междувременно са излезли и подскача.

- Какво си направила ти, бе жена? CRP-то ти е 320 при норма 5. Това не може да е само от отита.

И ми назначава рентген на синуси и дробове, и бъбречни изследвания. Освен това ми предписва антибиотик, който да почвам веднага, ама веднага.

- Той ще подейства ли, ако имам и друго освен отита? – се досещам да попитам.

- Ще подейства, ще подейства. Мъртвите от гроба вдига. – отсича моята докторица. Иска ми се да й кажа онзи докторски виц: Как лекарите трупат опит? Труп, труп, труп… Не посмявам.

От изследванията излиза пневмония плюс бъбречна инфекция за разкош. Отитът наистина се оказва малката беля. На другия ден посещавам още двама доктори – пулмолог и нефролог, които потвърждават диагнозата и лечението. Ясно е, ще се лежи и ще се пият лекарства. Много лекарства.

Десет дни си почивам. Имам ограничение на часовете на компютъра, за което момчетата следят с огромно удоволствие дали го спазвам. Отмъщават ми един вид за правилата, които аз им налагам. Нищо, то всичко се връща. Телефонът също ми е отнет, за да не ме боли глава. Ставам по малко да пошетам нещо из къщи, те ме гонят да си лежа. Цедят ми лимони, режат ми плодове и салатки, мажат ми филийки с мед и масло, че и на „войничета“ ми ги режат. Изобщо накрая ще вземе да ми хареса да съм с пневмония. Викам му на Пеев да не ме глези чак толкова, а той ми се смее насреща:

- Само да не стане като във вица, нали се сещаш – оня за болната жена, дето мъжът й умря.

Иде ми да го замеря с някой чехъл, но нека първо да оздравея съвсем.

Алекс влиза през пет минути и ми задава екзистенциални въпроси. „Защо боледуват майките? Умират ли майките? Кога ще оздравееш? Може ли да спя при теб, или ще стана и аз болен? Кога ще ми направиш кекс?“ Коко ми готви крем супа и ме изнудва да ме снима във видео за ютюбърския си канал. Щяла съм да играя зомбито. Теди пазарува всеки ден и веднъж дори ми сготвя пилешка супа. Вкусна е и никой не се натравя. Яна предлага да го снима, за да увековечи мига, но той не позволява. Косьо ми носи чайче по няколко пъти на ден. Така като го гледам отдолу нагоре, имам чувството, че откакто боледувам, е пораснал двойно. Когато застане на вратата, вече почти изпълва рамката, все едно виждам баща му. Освен че ми прави чай, чете Хамлет за училище и идва да си разсъждаваме върху него. Било трилър с елементи на хорър, казва. Може би е прав. Чудя се какво ще каже за „Декамерон“.

Но Ванката ми е най-мил. Наднича в стаята, докато спя, влиза тихичко, сяда до леглото и въздиша. Не ме буди, но го усещам в просъница. Гледа ме дълго и леко проверява челото ми дали имам температура (бележка – да купя нов термометър). Следи водата да ми е прясна. Цеди ми лимони с мед. За бога, дори ми прави смути, което е абсолютно негодно за пиене, така че тайно го изливам в тоалетната. Сгъва пране по онзи несръчен начин, по който го правят мъжете и се опитва да го прибира по гардеробите, което означава, че после поне 6 месеца ще има да оправям разбъркани чорапи, гащи и тениски. Но си мълча и благодаря. Той го отнася най-много покрай моята пневмония. На мъжете не им е никак присъщо да са болногледачи и точно затова грижите му са толкова трогателни.

Иска ми се да завърша с някоя много мъдра и дълбока мисъл, но не мога да я измисля. Всъщност какво поучително може да има в една пневмония? Хората боледуват. Хората се грижат един за друг. Хората се обичат. Просто неща от живота.

Последно променена в Сряда, 30 Август 2017 21:54
Прочетена 9698 пъти

Forum Puls

LIVING DINOSAURS SOFIA 300x250

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook